Обичам историята, особено когато става дума за миналото на непознати уиски производители. Именно за такъв образ ще си поговорим в следващите редове. Дойде времето да ви представя първото уиски на дестилерията Конвалмор /Convalmore/, до което се докоснах. Това е поредният производител, който окончателно преустановява дейността си в трудния за британската икономика момент на 80-те години на 20-ти век и чиято продукция е почти невъзможно да бъде открита като официални версии.
Нямам никакво логическо обяснение защо толкова много симпатиризам на името на дестилерията още преди да съм опитал капки от делото `и. Може би обяснението се крие отчасти и във факта, че дестилерията се намира в градчето Дъфтаун, в което с Яна отсядахме в две поредни години и от което имаме чудесни спомени. Обяснение може да бъде открито и в интересното съчетание на гласни и съгласни. Всичко това обаче е мое вътрешно субективно усещане. Знам, че по-интересни биха били фактите за самия производител, с които ще ви запозная на долния ред.
Конвалмор е чедо на уиски бума от края на 19-ти век, когато в Шотландия възникват множество дестилерии – някои от тях бързо угасват заради кризата с уиски търговците Патисън, но Конвалмор успява да я надмогне. За година на основамането му се възприема 1893 или 1894г., когато компанията „Convalmore-Glenlivet Distillers Co Ltd.“ решава да положи началото на нов производствен процес в Дъфтаун, където вече функционират дестилериитена Гленфидик, Балвени и Мортлак. Местоположението обхваща хълмиста област, носеща името „Conval hills“. Дестилерията е проектирана от архитекта Донълд Макей.
В началото на 20-ти век следват две промени на собствеността – през 1904г. Конвалмор била закупена от „W. & P. Lowrie & Co“, за да бъде препродадена само година по-късно на уиски блендъра от Глазгоу Джеймс Бюкянън.
Бюкянън произвеждал смесено уиски /една от неговите марки се намира и днес – „Black & White“/ и в първите години на 20-ти век решил да инсталира колонни дестилатори в Конвалмор, с които да добива по-голям обем малцово уиски. Това се случило при възстановяване на дестилерията, която била засегната от пожар през 1909г. Експериментът впоследствие бил изоставен и производството отново било поето от традиционните медни казани.
През 1925г. компанията на Бюкянън била придобита от „Distillers Company Limited“, а с това „DCL“ и контрол върху Convalmore.
След преодоляване на военния период дестилерията, както много други, била модернизирана предвид засиленото търсене на уиски – първоначално на блендовете, но постепенно се наложила и тенденцията да се консумира повече и малцово уиски. Основна част от този етап била допълнителната медна сила – броят на казаните бил увеличен. Това се случило през 60-те години.
Икономическата криза от 80-те години наложила затварянето на дестилерията през 1985г., която повече не възобновила производството си. Запасите от отлежаващо уиски, ако не броим продаденото на независимите бутилировачи, и правата върху марката останали под контрола на предшественика на „Диажио“ /Diageo/, а сградата на дестилерията и прилежащите `и складове били продадени на „Уилям Грант и Синове“, които разположили в тях бъчви от Гленфидик и Балвени.
С това се изчерпва фактологията около дестилерията. Може би е редно да спомена, че в изминалите години, след 2000г. по спомен, са били пускани три или четири версии с Конвалмор от настоящия собственик на марката /Diageo/, към които можем да добавим малко по-голямото разнообразие сред независимите бутилировачи. Липсата на официални версии и фактът, че намиращата се в Дъфтаун дестилерията стои тиха от над 30 години допълнително разпалиха любопитството ми към нея. С Яна не сме я търсили. Звучи странно, като имаме предвид, че населението на Дъфтаун се побира в част от магазините на големите софийски хранителни вериги, но времето ни в Шотландия бе наистина разграфено и запълнено с активности, от които не исках да се лишим в търсене на Конвалмор. Баровете в градчето в случая също не ми помогнаха да я опозная, тъй като не съхраняваха останали наличности с нейно уиски, които да опитам. Но надеждата, че ще докосна до тях остана жива. Не само това – по време на отминалия усики фест „Old & Rare Whisky Show, Plovdiv 2018“ видях, че за опитване е налична бутилка с Конвалмор, бутилирана от компанията „Гордън и Макфейл“ /Gordon & MacPhail/. Сами се досещате какво се случи след това, нали?
Докато повечето присъстващи залитаха към по-актуалните имена, аз реших да заложа на дестилирания през 1975г. и бутилиран на 18.02.2015г. Convalmore. Грубите сметки го определят като почти 40-годишен малц. Не съм сигурен в какъв вид бъчви е отлежавал, но видях, че общо са напълнени 299 бутилки. Алкохолното съдържание е 46%, уискито не е студено филтрирано и е с натуралния си цвят. Предлага се като част от търговската линия „Rare Old“, под която се предлагат някои от по-редките и стари запаси на „Gordon & MacPhail“.
Аромат – жълти ябълки, щрудел с канела, ванилия, сладост, пикантност, банани, намек за цитрус, ацетон, ромова есенция, пипер, бакпулвер, намек за печен хляб, слаба прашна нотка, марля, печени дюли, кокос и бял шоколад. С вода – лимон, карамел, печени жълти ябълки. Вкус – пикантност, сериозна сладост, слаба опушена нотка, сухота, дървесност, чувство на трохи, жълти плодове, щрудел, канела и нюанс на лимонена кора. С вода – сладък жълт плод, намек за опушеност. Финал – интензивен, среден по продължителност. Долавя се асоциация с леко нагарчащи бадеми и кайсиеви ядки, грейпфрут, лимонена кора, пикантност, дървесност, слаба сладост, намек за сухо бяло вино или вермут, мед и восъчна пита. С вода – мед, масло и дървесност.
Оценка: 86-87/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
В обобщение: старо уиски, при което влиянието на дървото доминира.