Може да очакваме есента, но слънцето, надничащо през прозореца ми напомня, че в края на месец май щедрите му лъчи топлеха мен и Яна в селцето/ градчето Олд Мелдръм, докато ние търсихме пътя към дестилерията Глен Гири /Glen Garioch/. Явно, за да не комплексира малкото, но много гостоприемно и приятно селце, и самата Глен Гири е доста малка – ще я нарека „джобна дестилерия“. В буквален и преносен смисъл. Беше сгушена в края на широката не повече от три метра „King street“, а покрай нея, на броени метри, бяха разположени къщите на живущите в Мелдръм. Денят бе горещ и за тукашните стандарти, и по улиците до Гири сновяха хора – тя и складовете `и се намират на кръстовище, на което се срещаха познати местни, поздравяваха се приятелски и всеки си продължаваше по пътя. А размяната на вежливост се случваше точно до стените на една от най-старите дестилерии в Шотландия. Имаше и хора, които бягаха – не знам дали обичат да го правят заради ползотворния ефект на спорта или заради удоволствието, което доставят изпаренията във въздуха, но при всяко положение изглеждаха пределно мотивирани. И усмихнати.
Колкото и да звучи странно, една от най-старите дестилерии е и една от най-слабо представените на нашия пазар. За зла участ, Глен Гири е преминавала през тежки моменти, които в определена степен са предначертали съдбата `и. Друга, чисто обективна причина, по която Glen Garioch е някак непозната като уиски производител е факта, че тя добива малко количество алкохол годишно. Писах и в статията за посещението ни там /може да я откриете през етикетите с имена „Glen Garioch“ и „distillery tour“/, че в момента за дестилацията са отговорни два казана. Преди време са били три, но след последното отваряне на дестилерията третият става излишен и стои за красота – през него през 80-те години се е добивало опушеното уиски, което тогава Глен Гири е дестилирала. Тази практика, както и малцирането на ечемика на място, е изоставена и спиртът, отлежаващ на място, преминава през останалите два медни войника, които имат доста интересна форма в основата си.
За да придам по-завършен и информативен вид на статията и за да избегна непълнотите в изложението, реших отново да ви разкажа за миналото на дестилационния комплекс, преди да ви разкрия детайлите около самото уиски.
Дестилерията /името `и не се произнася Глен Гариък или Глен Гариъч – за това виновен е местният диалект, който я назовава като Глен Гири/ е разположена западно от Абърдийн. Стана дума в кое населено място. За година на основаването `и се спряга 1797г., а за основоположник – Александър Менсън. Името `и е вдъхновено от долината Гири /може и Гийри/, спрягана за „Житницата“ на района.
През новия 19-ти век собствеността върху дестилерията се сменяла неколкократно. В края му контролът върху нея бил поет от компанията „T.G. Thomson & Co of Leith“, към които се присъединил и Уилям Сандерсън – тогавашният собственик на смесеното уиски „Vat 69“, притежаващ и дестилерията North Brittish, в състава на което попаднало и малцовото уиски на Глен Гири.
Началото на 20-ти век донесло несигурност и финансови затруднения на управляващите я. Военните периоди и времето на американския икономически срив, известен като „Голямата депресия“ затруднили дейността `и, за да се стигне до края на 30-те години, когато дестилерията била закупена от „Scottish Malt Distillers“ – компания, предшественик на алкохолния гигант Диажио /Diageo/.
Идните десетилетия и особено края на 60-те години не били от най-успешните за Гири, която затворила в навечерието на 70-те. Този период останал в историята и с недостига на вода, който наложил преустановяване на производството. Тогава била закупена от дружеството „Stanley P. Morrison Ltd.“ Водните запаси били открити в друг източник и малцът отново потекъл от казаните.
Дестилерията отново възобновила дейност и през 1982г. станала първата, ползваща газ за загряване на медните си казани. По това време /ориентировъчно – в началото на 90-те години/ японската компания придобила и контрола върху „Morrison-Bowmore“, а посредством него и върху Глен Гири. Между 1995 и 1997г. дестилерията не функционирала. Именно до 95г. все още се практикувало и дестилирането на опушено уиски. В чест на въззобновеното производство през новия век били пуснати на пазара редица дестилати, дестилирани във времето след отварянето на Глен Гири през 1997г.
Това обяснява защо в западни магазини може да се натъкнете на няколко версии на Глен Гири, дестилирани през 1997г. и 1998г. Част от тях са групирани в трилогията „Ренесанс“, обединяваща едномалцово уиски от бърбън и шери бъчви, изцяло отлежало в бърбън бъчви Глен Гири от 1997г., както и изцяло преминало през винена матурация. В днешната статия № 775 ще си говорим за „винената“ разновидност, дестилирана през лятото на 1998г. и бутилирана през 2014г., при навършени 15 години.
Това уиски на компанията изкарва целия си жизнен път, по-скоро частта от него, отредена за стареене, в бъчви, които някога са съхранявали вина от бордо. Не е посочено от кои шата са те, но по пътя на логиката можем да предположим, че това биха тези винени производители от френската апелация /под „апелация“ във Франция се разбират отделните винени райони, които са групирани в различни нива/, които собственикът на Glen Garioch, японската компания „Suntory“ /“Сънтори“/, притежава или с които е установил трайни бизнес отношения. Така че, за направата на тези 6000 бутилки, колкото са били пуснати през 2014г., са ползвани единствено някогашни винени бъчви /барици/. Бърбън и шери бурета тук не са замесени. Уискито не е студено филтрирано и е бутилирано при 48% – алкохолно съдържание, превърнало се в минимален стандарт при Глен Гири, тъй като хората от дестилерията смятат, че под този градус, грубо казано, уискито би загубило от осанката си. Поздравления за това им решение. Без да разполагам с категорична информация, но на база на досегашния си опит с продуктите на компанията – собственик и след преглеждане на инфото в интернет, бих изказал съмнение дали цветът на уискито е естествен.
Аромат – отчетливо винено влияние, намек за горена захар, малини, нотки касиси, сладко от ягоди и сушени ягоди, череши, тъмно грозде, обилна сладост, сок от портокал /фреш/ и форма на свежест. Мирисът е интензивен и пикантен. Напомни ми на сладкиш със сладко от червени плодове. Бих го описал като плодова бомба, в която прозира и намек за млечен шоколад с червени плодове. Асоциирах го с мириса на малинов чийзкейк, като впоследствие разгадах и нюанс на канела. Долавя се и лека спиртност, която в никакъв случай не разваля усещането. В някаква степен ми напомни и на аромата на енергийна напитка. Дървесността се прояви в спомен за мириса на крем брюле, а по-късно разгадах и прилика с пипер от пакетче, както и намек за билки. С вода – слаба парфюмност, като на преден план излиза свежестта на алкохола, към който бих добавил нотките пипер и усещане като от дървесина. Вкус – щедра сладост, интензивна, но приятна пикантност, мед, отново асоциация с букет от червени плодове, намек за прегоряло, свежест като от кайсии. Отприщва слюноотделянето, като виното не остава скрито. Отново ми напомни на зрял портокал и на сока от него, а съзнанието ми разгада и намек за прашен под. Бих добавил и нотки плодов бонбон. С вода – сладост, нотки фъдж, по-слаб плодов мотив, по-умерена пикантност и намек за цитрус, но без горчивината. Финал – среден, сгряващ. Отново ми напомни на прашен под, но в доста слаба степен. Сладостта е тук, но не е прекомерна. Долавят се слаби танини и слаба сухота. Дървесността не е силно изразена, като се долавя и виненото влияние под формата на нюанси на червени плодове. Ще добавя и мотив на индрише. С вода – нотки прегоряло, слаба киселинност като от цитрус, слаба сухота, съчетана със слаба сладост и приятно усещане като от прегоряло сладко от червен плод.
Оценка: 87-88/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: на запад е над 100 евро.
В обобщение: сладка плодова бомба, силно моделирана от виното.
Whiskeytemple_Vladimir 
