Помня, че съм ви срещал с уискита, които не са ми допадали особено, но за сметка на това съм им спретвал сносни снимки, които са надминавали очакванията ми. Днес ще ви разкажа за едно уиски, което намерих за достатъчно вкусно, но пък снимките ми за него не са от най-блестящите. Истината е, че не разполагам с неговата бутилка, а и мострата, която ревюирам отлях преди месеци по време на Whiskey fest Sofia 2017 – онова събитие в края на годината, поне на последните 5 сезона, което събира множество вносители и търговци под един покрив, а и все повече посетители. През изминалия октомври дебютира и щанд на независимия бутилировач „Гордън и Макфейл“ /Gorodn & MacPhail/, върху който бяха разположени доста шарени и вкусни малцове, част от които вече може да откриете и в блога /Linkwood 15 y.o., Port Ellen от 1980г. и т.н./ – най-лесно би било да използвате търсачката над статиите до името на блога. Бях заредил и други сочни малцове, които все още не съм описал и преди няколко дни ми се прииска да насоча вниманието на рецепторите си не към кое да е от тях, а точно към Мортлак 1984г. Историята на дестилерията Мортлак /Mortlach/ е колкото интересна, толкова и непозната, затова преди да ви споделя фактите за конкретното уиски, ми се иска да нахвърлям няколко реда за миналото `и.
Възможно ли е дестилерия да струва 270 £? Да, ако говорим за тази на Mortlach, продадена през 1831г. от дотогавашните си собственици на Джон Робъртсън, който несъмнено е направил сделката на живота си. Самата дестилерия е основана от Джеймс Финдлетър, Александър Гордън и Доналд Макинтош през 1823г. /някъде се сочи и 1824г./ – т.е., към момента на приемане на Акцизния акт от 1823г., изкарал много от нелегалните производители на уиски на „белия свят“, което я прави и една от първите законни дестилерии в Дъфтаун /Спейсайд/ и в Шотландия като цяло.
Първите десетилетия от съществуването са белязани от чести смени в ръководството, при поредната от които Мортлах е закупена от Джон и Джеймс Грант, притежаващи Glen Grant, след което премахнали част от оборудването и го насочили към дестилерията Glen Grant. Във времето, когато дестилерията функционирала в част от помещенията `и се произвеждала и бира, а друга била използвана като храм от „Свободната шотландска църква“.
През 1851г. собствеността се сменила за пореден път и този път начело застанали Джон Гордън /по-късно станал кмет на Дъфтаун/ и Джордж Коуи, който станал едноличен собственик на дестилерията след смъртта на Гордън.
В края на 19-ти век сред служителите `и бил и Уилям Грант, който след дългите години натрупан опит /повече от 20, през които преминал от позициите на чиновник и счетоводител, до мениджър/ основава познатите ни Grant`s /като марка смесено уиски/, Glenfiddich и Balvenie. След първите трудни години краят на 19-ти век донесъл стабилност и успехи. Уискито, каквато е била тогавашната мода или тенденция, се е предлагало като част от смесените, бленд уискита /малцовото уиски като такова започва да се цени като такова след средата на 60-те години на 20-ти век/.
По-късно, през 1923г., дестилерията, която до тогава била в ръцете на фамилията Коуи, била придобита от „John Walker & Sons“ и станала част от бъдещата група на „Diageo“ /това е актуалното име на алкохолния гигант – компанията обединява в себе си много други/ – „John Walker & Sons“ станала част от „DCL“ /Distillers Company Limited/, която била преименувана на „United Distillers“, за да се стигне и до „Diageo“.
През 1968г. съоръженията за малцуване на ечемика /malting floor/, които дотогава функционирали в Мортлак били затворени /нужният ечемик се набавял вече изцяло от индустриалните комплекси, част от гамата на „Диажио“/, а през 1971г., компанията изоставила технологията на директното нагряване с огън на медните казани при дестилирането на алкохола, като въвела загряването им с пара /мнозина твърдят, че директното нагряване освобождава по-богат и комплексен характер на уискито и решението за изоставянето на тази технология предизвикало неодобрението им/.
Сега можем да срещнем уиски от марката освен като едноименен малц, така и сред компонентите на Johnnie Walker. В чист малцов вид до скоро Мортлак се предлагаше под формата на три уискита – Rare Old, 18- и 25-годишен дестилат, които съвсем скоро ще бъдат заменени от по-ново малцово портфолио, при което нелепият количествен обем от 0,5 л. на стъклата ще отстъпи пред стандартните 700 мл.
Уискито, което ревюирам днес не е част от официалната гама на дестилерията. Вместо от нея, то се продава от името на компанията, която го е бутилирала – става дума за „Гордън и Макфейл“, които, по аналогия с другите свои продукти, са закупили неизвестно количество с уиски, в случая с Мортлак, и които са пуснали на пазара от свое име. Течността е дестилирана през 1984г. – труден период за Британската икономика, но пък особено приятен за мен самия. Отлежаването е протекло, поне така гласи информацията в интернет, в бъчви от шери олоросо, първо пълнене. През 2014г. те са били бутилирани – при това положение бихме могли да предположим, че уискито наближава 30-годишна възраст, но на колко точно е то зависи от времето на дестилирането и бутилирането му. Благинката е разредена с вода преди запечатването – затова и алкохолното съдържание е 43%. Не разполагам с категорична информация, която да потвърждава или отрича ползването на карамел е150, съответно пречистването на спирта под високо налягане – студена филтрация. След добавянето на вода той не се замъти, по което съдя, че уискито е студено филтрирано.
Аромат – обилни нотки канела, канелени пръчици, портокали, ароматизатори или свещи с мирис на канела и портокал. Мирисът е интензивен за алкохолния си градус – носи усещане за прах, пикантност, нар, касис, восък, червени сладки плодове, карамфил, карамел, карамелизирани портокалови корички, прасковен сладкиш, зрели праскови, асоциация с шоколадов десерт, шоколадови топчици с ромова есенция и стафиди, дървесина, усещане за самото вино, щрихи стафиди и боровинки, киснати в ром, кафе, ликьор кафе. Разви се и спомен за екзотичен плод /ананас или зряло манго/, портокалово масло, доза парфюмност, сладолед какао с портокал и ром. С вода – кокосово шоколадово десертче, шоколадови бонбони с портокал и канела, нотки червен плод. Вкус – пикантност, дървесност, но не прекомерна. Сухотата е съвсем слаба и вкусът е по-скоро сладък, което заедно с асоциация с шоколад, восък, презряло манго, канела, нюанс на прах, пипер. Отприщва слюноотделянето, оставяйки и спомен за тъмна сладка белгийска бира и зрял ананас. С вода – шоколадова сладост, още от споменатото презряло манго, шоколадов десерт с печени фъстъци, отново восък и по-слаба пикантност. Финал – среден. Дървесност, спомен за порто отлежаване, щрихи сладка кафява белгийска бира, шоколад, малц, слаба солена нотка, нежна пикантност, асоциация с нектарини. По-късно се разви лека сухота. Долових още прилика с презрели банани, намек за тъмен плод, слабо накиселяващо усещане и слаб свеж мотив. С вода – слаби танини, последвани от слаба пикантност, шоколадова сладост, ядки, прах и още нотки сладка кафява бира.
Оценка: 89-90/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: над 500 лв. по спомен.
В обобщение: уиски, вдъхновено от виното шери и от дългия престой в дъбовото буре – бих го описал като богато и интригуващо във всеки един от своите компоненти.
Whiskeytemple_Vladimir 
