Whiskeytemple_Vladimir 
Кое е по-важно за вас – крайната точка или пътя към нея? Питам ви, защото си мислих кое за мен е първостепенно, ако визирам уиски преживяванията си, включващи опитване на нови и различни дестилати от Шотландия и света. Нека си представим хипотетично, че намеря дух в бутилка или хобит с пръстен, или каквато и да било магическа вещ, склонна да изпълнява желания, и той/тя/то ми даде две възможности: на момента да ми представи уискито, което бих определил като най-вкусно за мен, без да се налага да опитвам каквото и да било друго или да ме остави сам да го търся в продължение на идните години. Бих избрал втората опция, тъй като за мен пътят към него е не по-малко важен от евентуалното ми откритие. Това, което това малцово лутане ми носи е удовлетворение и опит след всяка срещната напитка, който бих определил като незаменим източник на позитивна емоция. Не че е лошо да намеря тази чудотворна течност, но получаването `и на готово ми изглежда скучно – все едно да решаваш кръстословицата, която сам си съставил. Именно воден от това си разбиране през изминалия уиски фест посетих уиски дегустацията, организирана от „Чист.Зрял.Малц“ и водена от моя приятел Младен Василев, който е и човекът зад бар Калдо в София /още не сте го посетили – какво чакате?!/. Входът не бе по възможностите на всеки и може би ако бях по-прагматична натура, бих пръснал стойността му по разни глупости /да речем по някоя безумно скъпа дреха или обувки/. Но изследователският дух в мен ме отведе до едно 50-годишно пътуване в света на уискито, за което ще ви разкажа в следващите минути.
Това е Младен, който от няколко години сам кове съдбата си, след като до преди това е заемал длъжност в Максиъм България. В съботната вечер на 28.10.2017г., някъде около 22.00 часа, той разгърна пред присъстващите в залата гости магията на уискито, бутилирано от независимия бутилировач „Гордън и Макфейл“ /Gordon & MacPhail/. В помещението бяхме около 15 човека, което позволи атмосферата да се усеща далеч по-приятелска от един стандартен клас. В началото бях решил да не опитвам дестилатите на място, а да ги отлея, но стана раздумка и реших да се включа в разнищването им.
Та-дъъъм. Ето как изглеждаше менюто ни за вечерта. Пет малца, всеки един от които представляваше различна декада. Стартирахме нашето уиски пътешествие с младока в ляво, който представям днес, за да се изправим пред чутовния стария и рядък 54-годишен Гленливет, дестилиран през 1961г. Освен „Уау“ друго определение не ми идва на ум. Но за всяко уиски ще има отделна статия /от 54-годишния Гленливет имам мостра, която ще опитам и в домашната атмосфера, за да мога да компилирам едно по-пълно нейно представяне/.
По план петата бутилка трябваше да бъде 54-годишен Глен Грант, но поради объркване при изпращането `и получихме възможността да опитаме Гленливет на същата възраст. Бенринес беше на около 18, а не на 28 години, но този технически пропуск не му попречи да бъде моя фаворит за вечерта … Издадох се, но ще за него ще ви разкажа в една от следващите статии.
По правило, подобен род дегустации започват с не до там интензивното като профил уиски, което да подготви присъстващите за по-зрелите и интензивни/ богати напитки. Ако в листата има опушено уиски е логично то да бъде оставено за финал – в противен случай обликът му би заглушил благинките след него. При нас „пушилка“ нямаше, но пък последните три уискита си бяха на по 30 + години и при тях се очаква силно дървесно влияние, което би надделяло над младостта на спирта. А 10-,11-годишният Олтмор си е младок. Това наложи той да положи основите на един чудесен малцов сбор.
Може би като име на дестилерия Олтмор няма да ви говори много. Основно се ползва като малцов компонент на смесеното уиски Дюарс /Dewar`s/. В блога засега е представена от ревюто на официалната 12-годишна версия, но към нея ще се появи и представяне на 18-годишния ботлинг /търпение, млади падуани/. „Официална“, тъй като е бутилирана от компанията-собственик /алкохолният гигант „Бакарди“/, докато уискито от горната снимка е част от асортимента на бутилировача „Гордън и Макфейл“, който е закупил бъчвите с необходимия запас от Олтмор. „Гордън и Макфейл“ е изключително сериозен играч в уиски бранша с история от 19-ти век. Притежава вече и дестилерията на Бенромах /Benromach/, но дали ползва складовете `и за съхранение на закупените от други производители бъчви нямам информация /друг бутилировач, компанията Сигнътъри /Signatory/ ползва за целта складовите помещения на дестилерията си Едрадауър, Edradour/. Можех да попитам на място, но бях запленен от атмосферата и не се сетих.
Както може сами да се убедите от визията на бутилката, уискито носи бледо златист цвят. Той не е подсилен с карамел Е150 и може би ви изглежда прекалено блед. Уискито е дестилирано през 2005г. и е бутилирано през 2016г., което го прави около 11-годишно. Може би е и на 10 години, но ЕГН-то му зависи от месеца на производство и бутилиране. Отлежава във вече ползвани бъчви от бърбън /такива, в които след бърбъна е отлежавало поне веднъж друго уиски, навярно друг Олтмор/, бутилирано е при 46% алкохолно съдържание, в отсъствие на студена филтрация. То, както и 18-годишният Бенринес са част от търговската серия на „G&M“ „Connoisseurs choice“ /connoisseur – понятие с френски произход, ползвано като нарицателно за ценителите на качеството, в частност на уискито/. Бележките, които ще прочетете по-долу се базират на краткия ми досег с него по време на самата презентация. Имайте предвид и факта, че всяка една от бутилките бе отворена минути преди сбирката и качествата на алкохола не се бяха доразвили под влиянието на въздуха. А как ми се стори 11-годишният Олтмор?
Аромат – явна свежест и младост, нотки лимон, малц, зърно, свежи жълти и зелени плодове нагарчащи ядки, цитрусова кора, бадеми, интересна асоциация с мириса на бинт, тревистост, намек за зелени домати, далечен спомен за прах, мая, сгряващо усещане и нотки лимонени резенки. След минути течността доби още по-зърнен мирис, досущ като смления ечемик. Вода не съм добавял. Вкус – сравнително интензивен, сладост, зърно, джинджифил, лимон, масленост, цитрусова кора и следващата от нея лека горчивина. Финал – мокра дървесина, сгряващо усещане, пикантност, сладост и намек за свеж плод.
Оценка: 83/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: бутилката бе внесена за класа и не съм сигурен на каква стойност би или ще се търгува тук.
В обобщение: не особено богато уиски, което е оправдано с оглед крехката му възраст и отлежаването във вече ползвани бърбън бъчви. Младостта обаче не е порок и мисля, че от него би излязло приятно уиски за ежедневна консумация /такава, която не е обвързана с конкретен значим повод/, ако му се даде възможност да се развие под влияние на въздуха.
