Whiskeytemple_Vladimir 
Беше сряда, денят, в който не се сяда /малко поезия/ и шотландската реалност на градчето Елгин ни посрещна с време, досущ като днешното – противно на жегата от предходните дни, последната сряда от месец май ни разсъни с доста свежо и прохладно време. Време за пътуване и разходка – любимото ми. Помня, че турът ни в дестилерията Глен Морей /Glen Moray/ бе насрочен за 11.00 часа и с Яна набързо заредихме с кофеин, преди да хванем вече добре познания ни автобус № 36, свързващ Дъфтаун с Елгин, накъдето трябваше да се запътим. Някак е странно приятно да виждаш как хората в същия автобус са се запътили към работните си места или към учебните си заведения, а ти се стягаш за поредния уиски тур. Правилно се ориентирате – темата на днешната статия № 735 в блога Храм на уискито е посещението ни в дестилерията Глен Морей.
Ако пътувате в посока от Дъфтаун към Елгин с автобус, ще преминете последователно през Аберлауър, Крагелахи, Ротъс, а след него ще забележите и табелите на дестилериите Бенриак и Лонгморн. Бенриак се усеща и във въздуха, тъй като до нея е разположен огромен свинарник с радостни гусета /така наричам понякога бъдещия бекон/ – споко, снимал съм и него и ще ви го покажа, когато подготвя материала за визитата в Бенриак. Но днес говорим за Глен Морей – градската дестилерия, която се намира в Елгин. Това е малък дори и за нашите стандарти град, водещ се административен център на района. Типично строителство – каменни къщи, кули и църкви. На влизане в него откъм Дъфтаун е разположена указателна табела, сочеща, че до Глен Морей остава около миля. Там с Яна решихме да слезем и да поразгледаме сутрешните покрайнини, обвити в млечна мъгла и ободряващ хлад. Пуснах навигацията и започнах да следя улиците.
И докато джиткахме с широки усмивки до уши /представете си Жокера, но с още по-голям разрез/, ненадейно открихме изоставената сграда с пагодата. На мен ми заприлича на изоставена дестилерия. Спряхме две дами, които ни обясниха, че е отдавна изоставена мелница или подобно здание, което се води исторически паметник, понастоящем обитаван единствено от гълъби и духове. Колкото и да го пресмятах, нямаше шанс да побера красивата островърха пагода в чекирания багаж на връщане и се наложи да се разделим с къщичката на баба Яга. Не след дълго открих и разклона към целта на пътуването ни – встрани бяха разположени красиви къщички, а пред тях чисти нови автомобили. Идилия.
Няколкостотин метра на северозапад открихме и заветната цел – самият уиски производител.
Не съдете за Глен Морей от външния вид на сградите. Да, определено не е най-спретнатата и натруфена дестилерия, в която съм бил. Изглежда почти индустриално – затова и не е от най-сниманите. Аз самият се чудех коя точно сграда да хвана с телефона/ апарата – затова гласувах доверие на снимката с бутилките и бъчвите, която направих в двора. Истината е, че Глен Морей е боец, на ежедневен караул – дестилерията функционира през всичките седем дни от седмицата, тъй като произвежда доста спирт, огромният процент от който се ползва за целите на смесените уискита /William Peel, Label 5 …/. Едномалцовото портфолио на компанията обаче получава все по-широко развитие – налични са както дестилати без посочена възраст, така и 15-,18-, 25- и дори 30-годишни версии, които са и достъпни ценово, напук на всеобщата тенденция на глобално оскъпяване на уискито. Една от причините за тяхната достъпност е и не до там високият колекционерски статус на продуктите на Глен Морей – хората с възможности са въздигнали в култ други конкуренти, вдъхвайки изкуствена увереност на компаниите – собственици на „напомпаните“ дестилерии, че могат да продадат всеки продукт, без значение от исканата срещу него цена.
Красивото е невидимо за окото – или ако е видимо, то трябва да се вгледаме по-изпитателно. Такъв е случаят с Глен Морей. Сивата визия на дестилерията от Елгин крие повече от приятно изкарване на гостите си, които не са и никак малко – за няколко часа, които изкарахме там, поне няколко автобуса с туристи посетиха земите на малца. Именно турът тук бе един от най-свежите за това ни гостуване в Шотландия. Не само, защото имахме приятен събеседник и домакин – мисля, че гидът ни се казваше Йоана. Не само, защото снимките бяха позволени на 99,99% от площта на дестилерията /бяха въведени ограничения единствено в залата за мелене на ечемика/. Не и заради чудесната вкусотия, която се предлагаше в кафетарията или в магазина към дестилерията – повярвайте ми, ексклузивният ботлинг, дестилиран през 1994г. бе неустоим, за което свидетелстват и двете закупени от мен бутилки. И на други места сме опитвали вкусни уискита, и по-начетени и забавни гидове съм срещал – тук обаче открихме комплексност на преживяването, дължаща се комбинацията от редица фактори. При други далеч по-именити производители палитрата на емоцията е оставала незавършена. Но да се върна към началните мигове от посещението ни. По правило то започва от посетителския център, където сформирахме групата, с която поехме към помещението за мелене на ечемика. Тук се ползва сорта „сиена“.
Впечатление ми направи „архимедовия винт“, избутващ зърното към мелницата. Не обърнах внимание колко стар е той, но съдейки от вида му бих предположил, че на вахта е застъпил доста отдавна.
Следващата стъпка бяха минутите за представяне на съставките, на които мелницата раздробява зърното. И тук, както и при другите производители, се търси оптимален баланс между брашно, захар и шлюпки, които по-късно ще се промият с гореща вода в т.нар. „mash tun“. Показани ни бяха и задължителните буци от торф, отговорни за опушените уискита на дестилерията. Глен Морей закупува необходимото му количество малц от индустриални източници и самото малциране на ечемика не се осъществява на място.
Залата, където се добива сладката течност, подобна на боза, наречена „wort“ /уорт/, ми напомни в някаква степен на лаборатория. Чисто и светло помещение с лъскави и нови апарати, които работят в синхрон с единствената задача да служат на човеците. Именно тук открих още две от отличителните черти на уиски производството в Глен Морей – ферментационните съдове се намираха вън от помещението, а двойката медни казани бяха отделени в отделни сгради – свикнал съм да ги виждам свързани един до друг. Казвам „двойка казани“, тъй като уискито се дестилира два пъти през тях. Тук бяха оставени първите казани /wash stills/, през които се дестилира за първи път слабоалкохолния „wash“ /уош/, а братята им, наричани „spirit stills“, се намираха в т.нар. „still room“, разположен до входа на дестилерия. Двете сгради са свързани с тръби, по които алкохолът пътува от едните към другите дестилационни съдове.
На гърба на помещението бяха закачени и традиционните системи за втечняване на алкохолните пари. Кондензаторите са устроени като големи медни цилиндри, пълни със студена вода, през които преминават медни тръби с алкохолни пари. Течният спирт се транспортира до съседната стая, където са разположени и по-старите по възраст казани.
Знаете какво се случва при дестилирането на алкохола с тях. Условно казано, изтичат три част – първата и последната не са достатъчно добри, за да се насочат към помещението за пълнене в буретата за отлежаване и се събират в нарочни съдове, след което се ре-дестилират със следващата партида. Сърцевината, алкохолът с най-добри показатели, се пълни в т.нар. „spirit receiver“, намиращ се в близост. Ще го видите на снимката по-долу.
След като прозрачният спирт се заложи в буретата, бъчвите се разполагат в един от не малкото налични складове в двора на дестилерията. Тук той отлежава минимум три години, за да може да се нарече „уиски“. В един от тези складове бяхме поканени и ние.
Вътре бе магично. Освен хилядите затворени бъчви, за целите на посещенията бяха отворени няколко от различен тип, в които се съхраняваше уиски. И не само, че можехме да снимаме на воля, но ни бе позволено и да душим в недрата на дървесата /не – отговорът на другото питане, което сега се зароди в главите ви :))/.
 |
| едни от многото бурета, които някога може и да бъдат представени като иновативни версии на малцовото уиски |
След престоят в склада се насочихме отново към посетителския център за заключителната дегустация. Беше рано по моите разбирания и отклоних предложените чаши, ако не броим глътките от ексклузивния малц от 1994г., който бях набелязал предварително. Оказа се наистина запомнящо се уиски, оценено доста справедливо за дестилат от подобна величина.
 |
| миналото на Глен Морей в течна форма |
Освен ексклузивния ботлинг от 1994г., в посетителския център се предлагаше още едно специално уиски. Доста по-младо, но никак не лошо /опаа, издадох се, че и от него съм опитал/. Уискито бе изложено с бъчвата си и всеки желаещ можеше да си закупи не само бутилка от него, но и емоцията да си я бутилира. Стана дума, че аз заложих на по-зрелия вариант.
Неусетно навлязохме в ранния следобед и след задължителната доза дестилирийно кафе, гарнирано с проклетите им вкусни десерти /:)))/, с Яна решихме да отскочим до центъра на Елгин за да хапнем и да хвърля око на магазина на компанията „Gordon & MacPhail“. С бодра малцова крачка поехме към следващата точка от дневния ред …
Хей, това не е краят на статията. Този път тя прилича на филм от поредицата на „Marvel“, тъй като след финалните редове и черен екран следва интересна сцена.
Обядът в центъра бе повече от вкусен и след като добавихме заряд в телата си, влетяхме в магазина за уиски. Каквото и да си говорим за него, не мога да пропусна да отбележа колко добре зареден беше той. Това, което виждате е само малка част от асортимента, включващ бутилки от няколко десетки паунда до такива на стойност, измерена в хиляди. И в това разнообразие не си харесах нищо. Бутилките по възможностите ми ги бях срещал и в България, и бе безпредметно да ги купувам от далечна Шотландия. Вместо това реших да се върнем в Глен Морей. Защо?
Още в първите минути, след като подуших чашата с Glen Moray 1994, грабнах бутилка от него. За втора се колебаех с оглед неизвестността, която криеше магазинът в центъра. И след като там не избрах нищо, ръцете ми почувстваха свободата на орел, устремен към плячката си. С бърз ход се върнахме в посетителския център и добавих още една бутилка към малцовия си резерв. След което излязохме на двора за необезпокоявана разходка, придружена с още няколко снимки.
Красота! Денят бе ползотворен и вкусен, но наближаваше време за автобуса ни, който трябваше да ни отведе до следващата точка от малцовото пътешествие – уиски бара в хотел Крагелахи.
Наздраве, приятели!
