Whiskeytemple_Vladimir 
Най-продаваното малцово уиски във Франция е Аберлауър, поне така сочеше разбивка от статистически данни, на която бях попаднал преди време. Aberlour е и марка, която често е намирала място тук, в блога Храм на уискито. Не всеки един от опитаните представители ме е впечатлявал, но всеки един от тях бе еднакво интересен за мен. Затова при планирането на посещението в Шотландия /съветвам всеки, който сам организира гостуване там да отдели нужното време за получаване на информация/ бях твърдо убеден, че трябва да посетим и тази дестилерия. За четирите дни в Спейсайд разполагахме с няколко варианта – визирам възможните дестилерии. Колкото и да са наблизо, а някои от тях са буквално на метри едни от други, дестилериите изискват определено време, в което да бъдат разгледани и оценени. Прибавате към това и само няколкото свободни часове за посещението им и графиците на обществения транспорт /с Яна не наехме кола – ако обаче сте по-голяма компания и имате жертвоготовен човек – водач, то осигуреният транспорт е препоръчителен/ и ще разберете, че времето наистина не стига за всички. Това наложи да пропусна Macallan, The Glenlivet, Cragganmore, Ballindaloch, BenRiach, Glen Moray и Tomintoul /не приемат туристи, но ако се свържете с управата на дестилерията и сте достатъчно убедителни може и да направят компромис/, които оставих за следващата ни визита. Но да се върна на Аберлауър.
Дестилерията е основана в края на 19-ти век в едноименното градче. Намира се в края му, в посока Томинтауъл /точно след завоя, ако проследите горната снимка/. Автобусният транспорт до населеното място е повече от удобен, ако пътувате от Елгин или Дъфтаун – автобус № 36 пътува през около 40 минути от и до него. Градчето е тихо и спокойно – разполага с места за настаняване, магазини и традиционни барове /The Mash tun е най-известният, но в деня, в който решихме да го посетим беше зает – барът разполага с чутовна колекция от „фамилните ботлинзи“ на Гленфарклас/ Тук бе мястото да споделя колко красива е и оригиналната постройка на Аберлауър. За нещастие, дестилерията става жертва на пожар на два пъти през 19-ти век и единствената оригинална постройка от този период са т.нар. „Fleming rooms„, носещи името на основоположника на съвременното уиски производство там. Именно в тях се проведе и заключителната ни уиски дегустация в края на тура. Въпреки всичко, мястото и постройките са достатъчно привлекателни и харизматични, каквито са повечето шотландски дестилерии. На долната снимка съм уловил магазина към дестилерията, който е и сборният пункт за организираните посещения в комплекса. В него се предлагат и ботлинзи на други дестилерии, също притежавани от собственика на Aberlour – френския алкохолен гигант Перно Рикар. От тук се закупуват и ексклузивните за дестилерията бутилки с малцово уиски.
Възползвахме се от базовия тур, струващ ни по 15 паунда. Имайте предвид, че на финала му се опитват 5 уискита, както и младия спирт, който все още не е отлежавал в бъчви /аз опитах само две от тях – предлаганите само в дестилерията вариации, които ще видите на снимка по-долу/. Налични са и по-скъпи алтернативи, в хода на които се опитват дестилати, пълнени само от една бъчва.
До магазина се намира малък паркинг и една от складовите постройки, обозначена с името на производителя. След нея следват още подобни постройки, известни с красивото съчетание на бял и червен цвят, а в далечината /разбирайте под 100 метра/ са и производствените помещения.
Колкото и да ми се искаше да ви покажа снимки от вътрешността и на тези складове, няма да мога да го направя, тъй като те не са разрешени. С изключение на Гленфарклас, всички други посетени дестилерии имаха въведено подобно ограничение. Снимките не бяха разрешени и в самото помещение с медните казани, като единственият вариант бе те да бъдат снимани от изхода му. И докато съм на вълна складове – производството в дестилерията е около 3 млн. литра на година, което надвишава това на Glenfarclas в пъти, но бледнее пред добивания в Гленфидик алкохол, надхвърлящ 10 млн. литра за същия период. Не всички складове са в рамките на дестилерията и градчето – някои се намират и в района на Кийт /Keith/. Кийт е град в близост до Дъфтаун, в което се намират три други дестилерии – Strathisla, Glen Keith и Strathmill. Първите две също са собственост на Перно Рикар.
Гид беше едно сравнително младо момче /не помня името му/, с което се разговорихме след приключване на дегустацията. В един момент ми направи неприятно впечатление начинът, по който отклони поставения от мен въпрос за употребата на карамел Е150 при подсилването на цвета, но по-късно, когато в залата останахме само четирима човека /двама бяха колеги-малцофили от Германия, които бяха силно изненадани от интереса ми/ и след като се убеди, че въпросът ми бе продиктуван от факта, че проявявам сериозен интерес към уискито, а не търся повод за заяждане, атмосферата се поразчупи и получих отговор на питането си. Участие в подобни основни турове може би вземат по-незапознати с технологията хора и представителите на компаниите не са свикнали на толкова профилирани въпроси.
Нашият водач ни приведе през различните специфики на производството. Мелницата, която бива ползвана за мелене на малца е на около 60 години и за целия жизнен цикъл не е дефектирала нито веднъж. В помещението до нея се намираше и познанития метален съд, „mash tun“, в който гореща вода и ечемик се срещат, за да се получи сладката течност „wort“ /уорт/, която в следващите съдове, „wash back“ /уош бек/, ще се запознае с добрата стара мая. Именно благодарение на нея течността уош /wash/ придобива характерния мирис и вкус на бира – водачът ни бе достатъчно отзивчив и ни отля глътка от огромния бълбукащ съд, който виждате по-долу. Както и при Гленфарклас, и тези в Аберлауър бяха стоманени, а не дървени.
Дойде ред и на „адския“ център на дестилерията – залата с медните казани. Тук те бяха лъскави и спретнати, и функционираха с пълни сили. Ако посетите дестилерия, вгледайте се в тавана на помещението с казаните /still room/. Често той представлява метална конструкция, която може да бъде разкачена. Причината за това е, че медните казани с годините труд се износват, а самата мед изтънява. Когато това се случи те се разрязват до определеното място и през покрива /не винаги/ се спуска новия им компонент, който се споява с тях.
Следващата част от посещението бе краткият престой в един от складовете. И тук се носеше вкусен мирис, но помещението бе преградено и нямахме директен досег с бъчвите. Но пък такъв ни бе осигурен с чашите/ напитките в дегустационната зала, в която домакинът ни проведе „сляпа“ дегустация. Всяко едно от питиетата ми хареса, но най-силно ме грабнаха двата шишока, продавани в посетителския център – единият бе 16-годишен, с висок градус, който не е разреждан с вода, при шери отлежаване /доколкото разбрах, включваше уиски от три бъчви/, а другият, по-светлият на снимките, бе 13-годишен Аберлауър, пълнен при близо 59% алкохолно съдържание след цялостно отлежаване в бърбън.
В приятната атмосфера на залата за дегустации успях да разменя няколко думи с гида и гостите от Германия, които след това се насочиха към Томинтауъл. Нас с Яна ни очакваха не по-малко интересни задачки за деня, за които ще ви поговоря в следващите статии и след кратки въздишания и ахкания по духа на шотландските дестилерии, се насочихме към магазина, от който грабнах опитаните вече две специални вкусотии. А какво направих с тях?
За мен мостът Крагелахи бридж /Craigellachie bridge/, разположен на около 5-6 км на север до Крагелахи, има особено значение и задължително исках да го посетя. Превърнат е в пешеходна зона, а под него се намира плажна ивица, която често се ползва за почивка. Малко по-нагоре от него е и дестилерията на Макалън. Тук доведох и красивите стъкла, закупени от Аберлауър и ги запечатах на няколко чудесни кадъра. Зад тях тихо препускаше р. Спей. 🙂
И тъкмо, когато привърших със снимките времето се заоблачи. Започна да пръска, но малцофилите не се плашат от шотландския дъжд – той е утрешното уиски. И тъй като стана дума за уиски, с Яна оставихме моста зад гърба си и се запътихме към известния бар „Highlander Inn„, в който прекарахме чудесни няколко часа, през които опитахме няколко благинки, които ще ви представя в идните статии.
Наздраве, приятели!
Качество, преди количество!
А сега да се насочим към вкусната част от статията. Ако следите блога, може би сте прочели, че преди месец той навлезе в петата си година. Начинание, което започна на шега вече заема съществена част от ежедневието ми и ме доведе до места и емоции, които преди това не подозирах, че биха ме впечатлили. По този значим за мен повод ми се искаше да ви изненадам не само с фото принтове на мои снимки, но и красива и вкусна малцова отвара. И докато се чудех как точно да го сторя, приятелите от Перно Рикар – България се свързаха с мен и ми предложиха бутилка от новата партида /batch 60/ на шери отлежалото малцово уиски Аберлауър Абуна /Aberlour A`bunadh/, което бих описал и като шери гигант заради силното влияние на испанското вино шери. И ето че днес бутилката пристигна в дъждовния Шумен в очакване на новия си собственик, който ще бъде един от вас, приятели. Как може да спечелите това 60,3 – градусово уиски?
Регламентът е максимално изчистен. Първо, в играта следва да участват единствено пълнолетни лица – по разбираеми причини. Второ, за да имате възможност да грабнете ценното стъкло е необходимо да отговорите на въпроса „Как се нарича сградата, оцеляла след пожарите от 19-ти век и в която се проведе дегустацията, на която присъствахме с Яна?“. Отговорите си трябва да оставите под публикацията, която споделям във Фейсбук. Единствено там отговорите ви биха могли да ви издействат място във финалния жребий. Времето за провеждането на играта започва от днес, 14.02.2018г. и ще приключи на 24.02.2018г. След това ще обобщя списъка на участващите, от които аз или ръката на Яна ще определи победителя чрез жребий. А след като се свържа с него, ще му изпратя бутилката по куриер на Еконт за моя сметка. Ще бъдат още двама участника, които биха могли да заместят победителя, ако не успея да се свържа с него чрез лично съобщение във Фейсбук.
Успех и наздраве! :))
