Представете си поредната сряда вечер в типичния малък български град, какъвто несъмнено е и Шумен – коли и пешеходци „летят“ по отредените им за движение места, всеки бърза да се прибере, да свали /в буквален и преносен смисъл/ товара от себе си, да скочи в удобните домашни дрехи и да се настани около вечерната маса в очакване на поредната доза новини и екранно облъчване /дозата негативизъм, с която ни залива телевизията/. А сега си представете алтернативната реалност, която аз и Яна /шуменската версия на „Отряд мечтатели“, формиращи тялото на блога Храм на уискито/ се опитваме да градим – действието и тук се развива след края на работния делник, в скучновато описания по-горе малък град, но вместо да жадуваме за поредната доза тривиалност, ние стягаме поредния уиски сбор, каквото мероприятие до скоро бе най-малкото немислимо.
Няколко часа преди началото му сме заели позиции в удобната зала, разопаковаме чаши, отливаме вкусотии и подреждаме води и листа с обявения малцов дневен ред. Не е лесно, но пък е адски приятно, защото очакваме гости от близо и по-далеч /в услуга на конкретиката: малцофили от Силистра, Варна, Търговище и Шумен/, които също толкова авантюристично и непривично за нашите ширини са решили да изпълнят вечерта с течен смисъл. Цялата организация обхваща период от около 2,5 – 3 часа, които излитат неусетно /по подобие на заплатата или на отпуската/. Момент концентрация, две щипки пъргавост и хиляди капки, удобно настанени в красивите чаши. И някъде след 19.00 часа първите гости откриват „пътя към Храма“, водени от почти магическите аромати на качеството, въплътено в петте уискита, които днес ще изпълнят призванието си. Начало. 🙂
И този път представихме пет дестилата. Единият беше 10-годишният едномалцов представител на Канада, носещ името Glen Breton /Глен Бретон/ 10 y.o. single malt whisky. Благинката не успя да впечатли гостите, но на мен ми се стори доста приятно и свежо уиски, наподобяващо шотландските си роднини, носещи аналогична възраст. Скоро ще ви го представя детайлно, както ще процедирам и с останалите 4 уискита.
Втори по ред, но един от фаворитите на вечерта, бе 12-годишният Глендронак /Glendronach/, отлежавал в бъчви от бърбън и вино сотерн. Направи ни впечатление колко нежно и неагресивно бе това младо уиски. Сладко и карамелено. Досущ като ванилов крем или като крем брюле.
Черната бутилка от снимката бе третото уиски, погалило сетивата ни. Визирам 19-годишния Гленфидик /Glenfiddich/. Рано е да давам оценките си, но до момента не съм впечатлен, имайки предвид и безумната му цена, надвищаваща 200 лв. Нищо отблъскващо – уискито просто попадна между наистина качествените конкуренти и остана в тяхната сянка.
Номер 4 и 5 в блюдото ни бяха другите два силни играча на вечерта. Четвърти по ред опитахме 14-годишния Клайнлиш /Clynelish/. И тук ще спестя по-задълбочения анализ, но уискито ми хареса и с удоволствие бих го повторил, независимо че в последните месеци цената му се повиши.
Завършихме визитата си в Шотландия с Гленкадам /Glencadam/. 21 години престой в бъчвите са постижение, будещо уважение. До момента той изпъква като мой личен избор. Гленкадам е непозната дестилерия, не само в България, но и в голяма част от света, и се зарадвах, че именно нейно уиски успя да ни впечатли и да строши преградите на предразсъдъците към непознатото. И тук, както и при Клайнлиш и Глендронак впечатление прави качествения подбор на ползваните бъчви, отговорни за изграждане на профила му.
В идните дни, седмици, а може би и месеци, ще опитам всяка една от субстанциите, за да мога да ви представя подробните си впечатления от и за тях.
Благодаря на всички присъстващи.
Качество преди количество!
Наздраве!