Dark Mode On / Off

Linkwood 15 y.o. single malt whisky

 
 Не мога да пропусна темата за отминалия уиски сбор в последните си статии. Може би и в следващите, които се задават в близко бъдеще. Това си поведение бих обяснил най-просто с факта, че на този фест за първи път засилено участие имаха една категория субекти, които светът на уискито нарича „компании – независими бутилировачи“. Тяхната роля е изключителна важна в годините, в които живеем, тъй като удовлетворяват глада за качество на достъпна цена, от който страдат подобните на мен почитатели на уискито. Истината е, че ботлинзите, предлагани директно от компаниите – собственици на дестилерии, често са прекалено скъпи и обвити в тежка и агресивна реклама, което ги изключва от менюто на феновете с нормален финансов ресурс по света, какъвто съм и аз. Алтернативата идва именно от тази особена категория търговци, които по правило /има изключения/ не притежават собствени производствени мощностни за дестилиране на алкохол, или ако имат дестилерия, то добитият спирт все още не е поне 3-годишен, за да се нарече скоч или ирландско уиски. Независимите бутилировачи обикновено са хора, които купуват бъчви с произведено някъде уиски, което съхраняват в собствени складове, ако разполагат с такива или държат в нечий друг склад, преди момента на бутилирането му. Наистина добрите играчи в бранша контролират процеса на стареенето на придобитото от тях уиски и в правилния момент го пълнят от свое име /в зависимост от договорките с производителя му посочват и източника му/. Това, което те правят се цени наистина високо сред средите на по-напредналите малцофили, тъй като уискито обикновено не се оцветява с карамел Е150, пълни се при по-висок градус е понякога не се пречиства чрез студено филтриране. Един от тези бутилировачи, за които пиша, е и компанията „Gordon & MacPhail“, която е ситуирана в шотландския град Елгин, където има изключително добре зареден магазин. Откъде мога да го знам? Преди няколко месеца успях да го посетя и говоря от личен опит. През изминалия Whiskey Fest, освен нейни продукти, на вниманието на нас – феновете на уискито бяха предложени и конкурентните ботлинзи на Дъглас Ленг /Douglas Laing/, Аделфи /Adelphi/ и Уимс /Wemyss/. Последните две компании съвсем скоро ще получат по-представителна дистрибуция тук /вярвайте ми, имат какво да предложат/. Казано грубо, тези компании запълват празнините сред гамата на официалните ботлинзи, които често дори отсъстват – някои малцови дестилерии функционират почти единствено с идеята да снабдяват популярните блендове с необходимото количество ечемично уиски.
 Често са ме питали как може да сме сигурни в коректността им, имайки опит с някои лоши практики тук. Първо, шотландците са доста по-различни хора от нас, а законите им освен строги, са и прилагащи се. Опитите за каквито и да било манипулации биха завършили с наистина строги неблагоприятни последици. От тази гледна точка, а и от позицията на човек, който поне малко отбира от уиски не подлагам на съмнение дейността им. Още повече, когато става дума за може би най-старата компания в бранша, „Гордън и Макфейл“, възникнала в края на 19-ти век, когато не са съществували част от модерните дестилерии и ползваща се с реномето на бутилировач от класа. Имайте предвид и следното: началото на 20-ти век е било доста неблагоприятно за голяма част от шотландските производители, а културата да се консумира едномалцово уиски не е била толкова развита. Именно „Гордън и Макфейл“ помагат на голяма част от дестилериите в тези трудни години, изкупувайки уискито им. Може би заради това имат и правото да ползват официалната визия на етикетите, облепяни от самите производители, за част от ботлинзите си.

 Днешният ботлинг, който представям и който успях да ревюирам почти на крак по време на феста е 15-годишен Линкууд. Името на дестилерията може би няма да ви говори много, тъй като основното `и предназначение е да бъде снабдител за смесените уискита на алкохолния гигант Диажио /Diageo/. Намира се в шотландския район, известен в уиски индустрията като Спейсайд.
 Предшественикът на настоящата дестилерия е основан през 1821г. от Питър Браун в Елгин, сърцето на Спейсайд. Към този момент уиски производството било извън закона – легално то стартирало през 1825г. През 1868г. той бил наследен от сина си, който през 1873 година разрушил дестилерията, за да я осъвремени. В края на века собствеността върху дестилерията преминала върху дружеството „Linkwood-Glenlivet company“, а през 30-те години на 20-ти век към „Scottish Malt Distillers“, които били придобити от „Distillers Company Ltd.“, преобразували се в настоящия господар.

 Между 1902г. и 1932г. дестилерията била управлявана от Робърт Камерън, притежаващ дестилериите на Tamdhu, Benrinnes и Teaninich. Очаквано, през военния период уиски производството било преустановено. За сметка на това, през 60-те години на 20-ти век дестилерията била електрифицирана и парата отстъпила пред иновацията.

 В началото на 70-те години била изградена и втора сграда, наричана от някои „Linkwood B“. По време на британската икономическа криза от 80-те години, когато и търсенето на уиски не било толкова високо, дестилерията преустановила дейността си. 90-те години обаче била върната към живот – или поне новата част от 70-те години /доколкото разбрах именно произведено от нея уиски имат право да бутилират „Gordon & MacPhail“/.

Освен 12-годишната вариация, част от серията „Flora & Fauna“, други официални ботлинги не съм срещал. Периодично Диажио пуска по-стари варианти, част от т.нар. „Annual release“. Основният процент от малцовата продукция се насочва към смесените уискита Johnnie Walker и White Horse, както и към външни за нея блендъри. Но пък сред независимите бутилировачи Линкууд е по-добре представена.

 Linkwood 15 y.o. Distillery label single malt whisky отлежава във вече ползвани поне веднъж бъчви от шери /refill casks/. Бутилиран е в натуралния си цвят, при 43% алкохолно съдържание и е студено филтриран
 Аромат – шери нотки, доза парфюмност, сушени солени подправки, сушени тъмни плодове, солени печени ядки, доза жълт плод, зелена тревиста нотка, накиселяващи кайсии, круши и усещанe за далечна опушеност. Вода не съм добавял, тъй като нямах възможност за по-обстойно представяне. Вкус – пикантен, сладък, намек за восък, прах, тревист, намек за екзотичен плод, отприщва слюноотделянето. Лека сухота и повече танини при второто отпиване. Финал – къс до среден, малц, слабо нагарчащи ядки, сладост, мед, сладък жълт плод, нотки дим, захаросани стафиди.
Оценка: 86/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: около 100 лв.

 В обобщение: приятна изненада с нежен шери характер. Уискито ми хареса и ще се върна към него за подробно обследване. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram