Време е за последното уиски, което опитах, докато бях в Шотландия. Ясно ми беше, че ще намеря чудесии, които може би няма да повторя никога, просто защото ще изчезнат. Единствената загадка пред мен бе кои точно ще мога да си позволя, защото Шотландия е богата на уиски история, част от която са емблематичните дестилерии на Порт Елън, Роузбанк и Брора, но заради култовия им статут и останалите малки запаси от някога произведения спирт, капките малц от тях могат да бъдат нечовешки скъпи. Е, финалната вечер в Глазгоу предложи изпитание за възможностите и желанието ми.
След няколкото дни в Спейсайд, в които посетихме пет дестилерии и опитахме няколко уискита в местните барове, реших, че завръщането ни в Глазгоу задължително трябва да премине през посещение на емблематичния уиски бар „Bon Accord“. Бон Акорд е уиски храм с богата история и още по-богати редове, в което се убедих и сам. Собствениците са близки приятели на уиски влогъра Ралфи /Ralfy/ и го спонсорираха за миналогодишния му състезателен опит на солените езера в Юта, където постави рекорд при управление на мотор. В отплата той не веднъж споделяше колко интересно място е барът и ако съм се съмнявал в думите му поне за една секунда, то след открехването на дверите му всяка капка недоверие остана пред прага. Освен по-достъпните и познати на мнозина малцове и обикновени блендове, Бон Акорд предлага най-богата селекция от редки уискита, на която съм попадал. Бил съм на още няколко места в Шотландия и мога да направя сравнение.
Как ви звучи 70-годишно малцово уиски The Glenlivet? Излишно е да споделям колко рядко е то. Знайте, че е дестилирано в навечерието на Втората световна война, но благодарение на хората от бутилиращата го компания, Gordon & Macphail, то достигна до хората от 21-ви век. Ясно ви е, че цената му е непосилна за огромния процент хора на земята – по спомен, надхвърляше 20 000 паунда. „Малкото“ в заведението /скрито в бутилката от снимката с форма на сълза/ бе 900 паунда. Дори не посмях да задържа погледа си по-продължително време върху него. Това уиски е история, тази благинка е неповторима.
На рафта до и под него се вихреше истинска колекционерска фиеста. Поне 10 разновидности на Порт Елън /Port Ellen/, Брора и няколко на Роузбанк, старо уиски от Боумор и какви ли не красоти бяха окупирали помещението. Искаше ми се да опитам, Порт Елън, но цената ме спря. Предварително си бях обещал, че ще го направя, ако го срещна, но наслагвайки разходите от деня исканата сума ми се стори неприемлива. Съжалявам ли за това си решение? Да.
Да не забравяме обаче, че бях в Храма на уискито. Бях решен да опитам нещо не чак толкова бляскаво, съпоставено с изброените по-горе диаманти, но все така чутовно и неповторимо. Уникално във всеки свой аспект. В този момент погледът ми съзря бутилката от снимката. Готови ли сте? Представям ви Dalwhinnie 36 y.o. cask strength single malt whisky. Казано на български, „скромно“ 36-годишно уиски от Дауини, дестилирано през 1966г. /шах/, бутилирано през 2002г., при 47,2% алкохолно съдържание, които не са разреждани с вода, може би в натурален цвят и в отсъствие на студена филтрация, навярно след шери отлежаване, съдейки по годината на проиводство, когато шери бъчвите са били чест избор за отлежаване на скоч. Общо през 2002г. са били напълнени 1500 бутилки, а тази, която опитах бе с № 87. Това е къса серия, не партида от 20 000 шишета.
Дестилерията се намира в шотландските Висини, в близост до пътя, свързващ Стърлинг и Инвърнес /видях я от автобуса/. Обгърната е от планините Grampian и Monadhliath, чиято растителност, по-скоро липсата `и, видно контрастираше с дърветата от преди няколко километра. Наистина красиво място, което ми се стори някак скучаещо, недооценено, какъвто е и малцът, произвеждан там. Освен с височината, на която е разположена, дестилерията се слави и с постоянно студеното си време, при което средната температура е около 6 градуса.
Основана е в края на 19-ти век от Джон Грант, Александър Макензи и Джордж Селар под името „Strathspey“. Криво-ляво производството стартирало, но след година тримата господа закъсали и динансите секнали. Затова я продали. Новитесобственици сменили името на Dalwhinnie. Следващите десетилетия били доста нестабилни. Господарите се сменяли като владетелите на Ханство България от 8-и век, т.е. често. Вместо ханове от различни родове Дауини била управлявана от шотландци, заменени от американци /Cook & Bernheimer от Ню Йорк, закупили я през 1905г. за около 1300 £, които за времето си били може би най-голямата компания, занимаваща се с уиски в района/, които през 20-те години били изместени отново от скоти. И тъкмо в края на 30-те години обстановката била на път да се стабилизира и се намерил един ненормален австриец, наименован Хитлер, който запалил искрата на Втората Световна Война, което разбираемо засегнало и дейността на Дауини поради наложените ограничения на доставките на ечемик.
След войната ситуацията се нормализирала. Собствеността отново се сменила и попаднала в предшествениците на алкохолния гигант Diageo /Диажио/, които обявили Dalwhinnie за част от серията на „Класическите малцове“. Странно, тъй като от около 1,3 млн. литра годишно производство на чист алкохол само около 10% се разпределят за малц, а останалите се ползват за бленд уискитата на Diageo, преимуществено в Black & White blended whisky.
И докато аз съчинявах в главата си щуротиите, които после да напиша и се дивях на чудесната находка, Яна се зае със задачата да опита друго старо уиски, което пък аз ще ви представя, благодарение на нейните бележки. Виждате от по-горните снимки, че в чашата има 40-50 мл., което за мен си е свръх-доза за ревю, тъй като Томас /синът на собственика, който ни подари и две чаши с лика на споменатия в началото Ралфи/ не си губи времето с мерки и теглилки, и смело разля малца в стъклото ми. Яна покри гърба ми и забучи нос в собствената си магическа отвара, пълна все така обилно. Визирам Glenrothes 1988/2011 single malt whisky, за което подробно ще си побъбрим скоро. Засега само снимка, след която ще изложа бележките си за Дауини 36.
Аромат – мед, осезаема дървесност, восък. Пределната възраст се усеща ясно. Долових сладост, нотка сушени плодове, билки, силна пикантност, карамел, сладко от жълти плодове, кожа, чай, намек за сладко от тъмен плод, желирани плодови бонбони, спомен за готвена солена храна с месо, сгряващо усещане в носа, сушени банани, манго, карамелизирани жълти плодове, канела, намек за плодов ликьор и киснати в алкохол плодове. С вода – ядки, орехи, печени лешници, но все така сгряващ и сладникав. Вкус – интензивен, восък, силна дървесна нотка, парещ, танини, сладникав, пикантен, приятно агресивен дори. Изсмуква влагата от езика. Намек за опушеност, манго и ананас. С вода – все така пикантен, малко по-сладък. Още танини, пушек, восък и подправки. Финал – траен, чили, танини, какао, кафе, цитрусова кора, интензивен, сладникав. Плодов мотив от жълтата гама, макар и скрит зад доминиращото влияние на бъчвата. С вода – танини, горчиви ядки и дървесност.
Оценка: 88/100. Цена: на два търга от тази година бутилките са се продали между 466 и 750 евро.
В обобщение: огромно дървесно влияние, което се проявяваше в отчетлива пикантност и танини. Уискито обаче е забележително.