Whiskeytemple_Vladimir 
В предверието на статия № 470 искам да ви запозная с едно островно уиски, създадено да отбележи края на професионалния път на бившия вече мениджър на дестилерията Джура, Уилям Кокрин, който след 39 години труд в дестилерията, заклужено се оттегля от поста, предавайки щафетата на наследника си, Греъм Лоуган. То бе обявено преди месеци и за наше щастие бе налично и на отминалия Уиски фест 2016 на щанда на Jura. Не стига това, но и самият Кокрин бе сред официалните гости-лектори, но за нещастие не успях да посетя класа му, тъй като съвпадна по време с този на ирландското уиски Teeling /Тийлинг/. За представянето му чух позитивни отзиви, а и не би могло да бъде другояче – човек с толкова знания несъмнено би бил чудесен презентатор. Самият ботлинг бе пуснат в ограничена партида от 5000 бутилки, което предвещаваше бързото му разграбване в световен мащаб. Но благодарение на малцовите божества, не само че успях да го опитам, но и се снабдих с бутилка от него, която ще отворя някога в по-близкото или далечно бъдеще.
Дестилерията според местните има връзка с производството на уиски още от края на 18-ти век, когато им било забранено да дестилират уиски за собствена консумация. Историята на Джура се свързва с представители на рода Кембъл /Campbell/, явно състоятелни хора, притежаващи голяма част от островите, в т.ч. и о-в Джура през 17-19ти век. Именно те изградили през 1810г. и дестилерията. Към онези години уискито на Джура било доста сурово и опушено – недостъпните и скъпи въглища принудили хората да ползват торфа като евтино гориво. Съдбата на дестилерията през идните години обаче не била от най-радостните.
След повторното `и изграждане в края на 19-ти век, в началото на 20-ти била изоставена, като постройките заприличали на руини. Идните 40-50 години не донесли нищо хубаво за Европа, но пък следвоенният период предвещавал успех за търсещите го. Именно тогава няколко местни хора /като казвам местни имайте предвид, че населението на острова възлиза на около 200 човека/ – Робин Флетчър и Тони Райли-Смит – местни земевладелци, и хората от Charles Mackinlay & Co, занимаващи се с производството на смесени уискита, я изградили отново, създавайки и нови работни места за опустяващия остров. Новата Джура била построена на същото място, ползвайки и част от съществуващите постройки. През 1963г. отворила врати. Уискито обаче вече не било „торфено“ /въпреки че се произвеждат малки партиди опушено уиски/. На мода било по-финото уиски, със Спейсайд или Хайленд профил. Затова и в новата дестилерия били поставени високи медни казани, каквито има и в дестилериите на Bunnahabhain и Glenmorangie с идеята да предлагат рафиниран и по-нежен вкус.
Charles Mackinlay & Co по-късно били закупени от Invergordon Distillers. От своя страна Invergordon била закупена в началото на 90-те години от компанията Whyte & Mackay, притежаващи и дестилерията на Dalmore, в която се подвизава култовият Ричард, но не Лъвското сърце, а „Носът“ Патерсън. През 2007г. United Spirits, индийска компания, закупила Whyte & Mackay и с това хранителната верига се затворила. И за да не останете с погрешната представа, че това е единствената им дестилерия, ще вметна, че компанията вече притежава и тези на Dalmore, Fettercairn, и Tamnavulin.
В малцовата бърлога все още не се намират много представяния на уиски от дестилерията. Казано честно, преди написването на тази статия, ревюто бе само едно. Макар и писано далеч назад във времето си спомням, че 16-годишната Джура ми бе харесала, независимо от наличието на доза оцветител карамел Е150а и бутилирането при законовия минимум от 40%. Прочитайки анонса за предстоящия ботлинг „One for the road“ /“Едно за из път“/, с когото ви запознавам днес, се обнадеждих, че уискито би било още по-интересно, тъй като 22-годишната Джура носи по-висок алкохолен градус /47%/ и не е студено филтрирана. В някои сайтове дори попаднах информация, че течността е представена в натуралния си цвят, противно на утвърдената практика в подопечните на Whyte & Mackay дестилерии, което за нещастие се оказа неистина. На бутилката е отразено, че е с подсилен цвят, което автоматично изключва описанието на цвета на благинката. Пише го на немски и датски, тъй като тези страни изискват обозначаването наличието на карамел Е150 /надявам се по-скоро подобно изискване да бъде въведено и тук/. Освен със зряла възраст, юбилейната Джура може да се похвали и с двойна матурация или казано по-просто – с факта, че е отлежавала години в бъчви от бърбън и в такива от вино пино ноар.
Предполагам си давате сметка, че суматохата около феста не позволява най-пълноценната дегустация на уиски /поне не и за мен/, но се опитах в минутите, отделени на благинката, да се концентрирам и да извлека най-много асоциации. Отделно от това, 15-тината милилитра не са оптималното количество алкохол за целта /затова и не добавях вода/. Такова бе нововъведеното правило на събитието и на щанда на Джура/ Далмор то се спазваше стриктно. Но пък покрай феста си набавих още една дегустационна чаша със стилно високо столче, която изглежда адски секси и която приюти по красив начин ценните капки малц.
Аромат – нежен мирис, ананас, екзотични плодове, далечна сладост, сушени тъмни плодове, дървесина, боров мед, сладко от червен плод /касис или малини/, сметанов крем от заквасена сметана и нежна кисела нотка, навяваща асоциации с цитрус. Вкус – отприщва слюноотделянето, пикантен, леко опушен, сладникав, суховат, носещ спомен за цитрус. Финал – среден до траен, сухота, какаов шоколад, ядки, сушени плодове, далечна сладост.
Оценка: 87-88/100. Цена: търгуваше се за 240 лв.
В обобщение: вкусно уиски, при което по красив начин нежният мирис контрастира с по-суровия вкус и послевкус.
Много ми хареса! Емоционално съм обвързан като първят българин, който го опитва, поне според думите на Кокрин.
Привет, Ники!
На мен също ми хареса, което продиктува и покупката ми. Наистина уиски за специален повод и настроение.
Наздраве!