Dark Mode On / Off

World whisky или Защо да опитам уиски от Света

  Идеята за тази публикация възникна от нищото. Случайно попаднах във Фейсбук на рекламата на новото за нашия пазар индийско уиски Пол Джон /Paul John/ и се зачетох под коментарите, повечето от които бяха на български и касаеха дебюта му. Освен радващите ме желания на повече хора да го опитат, интересувайки се и от не малката му цена, видях, че имаше и такъв, в който се изказваше съмнение относно качеството на продукта. Като защитник на малца наметнах кехлибареното си наметало и нахвърлих няколко реда в защита на уискито, което се произвежда извън познатите ни територии на Шотландия и САЩ, но в мен се породи желанието да засегна малко по-подробно въпроса дали е възможно да се произвежда качествено уиски и извън обхвата на „старите“ школи. В следващите редове, пропити с ентусиазъм и стичаща се пот, ще се опитам да отговоря на този въпрос и надявам се да ви убедя да дадете шанс и на течности от тези „несериозно звучащи“ страни.

 Първо. Нека отговорим какво е необходимо като база за евентуалното производство на качествено уиски. Не броя желанието на производителя, то е презумптивно. Средствата също не ги числя към тази категория, тъй като пари се набавят – било чрез заеми, собствени инвестиции или чрез така популярния „crowdfunding“, при който на вниманието на всеобхватната общност се поставя идеята за бъдещия проект, като се въвеждат минимални прагове на „дарения“, при които се получават някакви облаги за сторилите ги /моментални или бъдещи/ и те придобиват качество, сходно с това на акционерите /образно казано/.

 Да се върнем обаче на въпроса за базата. Несъмнено производителят следва да бъде разположен в подходящ климат. Като неподходящ си представям полюсите и пустинните райони, при които отсъстват необходимите климатични условия и водни запаси – следователно не очаквам скоро да опитаме „бедуинско“ или „пингвинско“ уиски. Тогава „подходящи“ биха били всички земни площи, независимо къде са разположени, които предлагат удобни условия за живот, както и подходяща инфраструктура. Живот за нас, живот и за културите от които се произвежда уискито, ако съставките му не се внасят отвън /не знам дали знаете, но част от шотландските производители ползват вносен ечемик, дори такъв от Финландия/. И задължително чиста вода, която ще се ползва при процесите на ферментация и при последващите охлаждащи казаните стъпки. В този случай не броим районите около обектите на тежката промишленост, освен ако не искаме да пием „чернобилско“ уиски.
 Ок, трябва ни подходящ климат, инфраструктура, подходящ режим на държавно управление, който не заклеймява алкохола като творение на злия демон, вода, човешки труд, колкото и незначителен да е в някои модерни дестилерии, заменен от компютри и евентуално местно произведени растителни култури – ечемик, царевица, ръж, пшеница, просо, киноа и т.н. Тази комбинация от предпоставки само в Шотландия, Ирландия и САЩ ли е налична? Не, разбира се. Сходни условия предлагат още много страни – и климатични, и инфраструктурни. 

 Второ. Технология. Основните съставки, залегнали в производството на уиски са: вода, ечемик или друга растителност, мая и дърво, под формата на бъчви. Казахме нещичко за водата и зърнената култура. Мая се набавя лесно – продава се и е достъпна, а някои американски производители сами си я произвеждат. Тя също отпада като непреодолима предпоставка пред бъдещото „световно“ уиски /като „световно“ уиски или „world whisky“ се обозначават именно напитките, произвеждани извън САЩ, Шотландия и Ирландия/. Бъчвите. Огромният процент от тях идват от САЩ, където уиски индустрията ги ползва само по веднъж за производството на бърбън, след което ги продава. Ползват се и такива от вина, ромове или чисто нови, които също се продат – все пак говорим за вещи. Ето, че и това не е пречка за бъдещия производител, роден в територия извън тази, която ние асоциираме с роден дом на уискито.

 Трето. Съоръжения. В зависимост от вида си, уискито се произвежда в малцови дестилерии или в индустриални комплекси, бълващи милиони литри зърнен дестилат /различен от ечемик/. Същите се изграждат от инженери и от хора, запознати с процеса на дестилация на алкохол, който между другото дължим на древните азиатски народи, използвали за го производството на козметика /добре де, някакво нейно подобие/. И пак се връщаме в началото, когато говорихме за хората с финансови възможности. Виждате, че с финанси човечеството строи невероятни структури на още по-невероятни места – водни канали в пустинята, небостъргачи на пясъчна основа и т.н. Бихте ли го повярвали преди 30 години, да речем? При това положение не е трудно да се досетим, че ангажирането на компетентни изпълнители не е чак толкова труден процес. 
 Да приемем, че вече сме изградили тялото на сградата. Кой ще ни сътвори инсталациите вътре? Отговорът възпроизвежда горния – хората със знания. Медните казани, които се ползват по света най-често произлизат от фамилията Форсит /Форсайт/, практикуващи от поколения. Инсталациите за производство на зърнено уиски са още по-лесни за изграждане, тъй като през т.нар. „колонни дестилатори“ се произвежда водка, джин, понякога ром и т.н. А водка се произвежда почти повсеместно.

 Четвърто. „Традицията“. Нека заменим архаичното понятие „традиция“ с „опит“ и вместо старейшината на селото, да потърсим съдействие от технолозите в бранша, които осъществяват наемен труд на свободния пазар, без значение на местонахождението на производителя. Тяхното усилие отново се ангажира чрез средствата, за които говорихме преди няколко абзаца. „Традициите не са това, което бяха“ – поне така гласеше една позабравена реклама, приятели.

 Пето. Пазар. В 21-ви век светът е жаден за всяка иновация, в т.ч. и в света на напитките. Ако съчетаем изброените по-горе предпоставки, нахвърляни с един откос и прибавим желаното съотношение цена-качество, бихме ли могли да си осигурим пазар? Мисля, че да.

 Все още мисленето ни е завладяно от предразсъдъци и страхове. Ако не сме чували нещо, то то не е съществувало или е некачествено и измамно, „куча марка“. Не искам да развалям комфорта ви, но това не е така. Обикновено се шуми около хората, марките с финансови възможности, които могат да отделят няколко милиона за реклама на един посредствен продукт. Не чуваме за малките производители, защото нямат трибуна, тъй като възможностите им често са ограничени. Затова почти всеки разпознава няколкото марки шотландско смесено уиски или еквивалентните им аналози от САЩ и Ирландия, но не припознава понякога по-добрите конкуренти от Тасмания, Япония, Холандия, Швеция, Уелс, Тайван, ЮАР или Австралия. 

 Сега остава да забравим какво са ни учили филмите и рекламите, и да се оставим на изследователския си дух, който ще ни отведе до неизвестни досега хоризонти.

 Наздраве, приятели!
 Качество преди количество!         

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram