Whiskeytemple_Vladimir 
Далмор се радва на засилено внимание в блога и ако погледнете някои от предложените статии под тази, раздела с дестилериите по-горе или категорията „Етикети“ вдясно може да се убедите, че за краткото време, в което списвам сайта съм опитал не малко представители на дестилерията. Обяснението за това звучи някак емоционално – именно малцовите дестилати на Dalmore бяха едни от онези, които ме запалиха преди време по уискито, наред с клиповете в интернет, на които мастър дестилърът Ричард Патерсън вербува хора за каузата на компанията. Не мога да отрека, че дизайнът на бутилките е един от най-добрите, които са ми попадали. Първо, защото изглеждат като стойностен предмет и второ, защото позваляват да се види почти целия обем на бутилката през прозрачното стъкло, за което спомага и минималистичният етикет. За нещастие, уискито е с подсилен цвят и това, което виждаме е „програмирано“ да ни се хареса – човешкото око възприема тъмния цвят, подсилен в случая с карамел Е150а, като символ на качество. Това е една от причините да изпитвам и някаква форма на яд спрямо политиката на компанията собственик, наложила унифицираната практика по „боядисване“ на дестилатите си /тук влизат и тези на Джура и Фетеркерн/.
Друга неприятна привичка на собствениците е, че се изживяват като кралете на бала и си позволяват да налагат абсурдно високи цени на иначе не лошите си напитки. За пример ще ви дам добрия Dalmore 15, който преди година или малко повече струваше около 90 лв, а сега официалната му цена клони към 120 лв. Аналогична е тя и на запад и стойността му тук е определена в унисон с централизираната политика на компанията. Срещу това получаваме приятно уиски, което за нещастие е бутилирано при законовия минимум от 40% и е студено филтрирано. За сведение, 18-годишният GlenDronach, бутилиран в натурален цвят, при 46% /по спомен/ и в отсъствие на студена филтрация се предлата за около 150-160 лв, при което целия период на стареене прекарва в бъчви от шери, които както може би знаете струват в пъти в повече от бърбън бъчвите, които стоят в основата на всеки Далмор. Мисля, че ако човек не е безумен краен почитател на марката ще потвърди, че нещо не е наред с ценообразуването при Далмор.
Но нека от общото се върнем към частния случай, който днес се материализира под формата на 12-годишния Далмор, наречен Черният остров /Black Isle/. Уискито е било предназначено за магазините по летищата и за разлика от последните решения на Dalmore, които крият годините си като чувствителни дами, Черният остров е означен като 12-годишен – период прекаран в бъчви от бърбън и шери. Не мога да ви кажа с категоричност как точно отлежава – прочетох, че матурацията протича поравно в бърбън и шери бъчвите от испански дъб, но не знам дали за приготвянето на партидата са смесени 12-годишни бъчви от двете категории или след първоначалния период от 6 години, уискито е прехвърлено в европейските дъбови бъчви, технология известна като „финиширане“. Благинката е оцветена, носи 40 градуса и е студено филтрирана. Откъде идва понятието „Black Isle“?
Черният остров или Black Isle е полуостров, разположен в близост до дестилерията, която се намира в шотландските Висини. В историята на уиски производството е съществувал и друг „Черен остров“. През 17 и 18-ти век в Шоландия са били години на смут и борба между роялистите от Англия и наследниците на шотландския трон. Това противоборство ескалира в Якобитското въстание, при което шотландски кланове и благородници се изправят срещу Короната и губят жестоко. Основната сила на скотите е идвала от високите планински райони, които най-общо наричаме Висини. Именно там се е подвизавал и родът Феринтош, който обаче подкрепил английските сили и с това си навлякал гнева на сънародниците си. След като бунтът бил потушен и англичаните спечелили, Феринтош получили правото да произвеждат уиски, което не се облагало с данъци и тегоби, което за онези времена си било голяма привилегия. Почти до края на 18-ти век производството на уиски във Висините било или изцяло забранявано, или ограничаво и облагано със свирепи тежести. Но пък Феринтош успяли да се ориентират и натруупали състояние от производството на уиски в дестилерията Black Isle, чието уиски е възпято и от националния поет на шотландците – Робърт Бърнс в поемата му „Scotch Drink“. По-късно Феринтош фалирали, а с акцизните актове от края на 18-ти и началото на 19-ти век положението във Висините било изравнено с това в другите части на Шотландия. Дали тази история е вдъхновила името на уискито не мога да ви кажа. Ще споделя, че снимката и мострата от него достигнаха до мен и вас благодарение на приятел, който помоли да остане в сянка.
Аромат – тъмни сушени плодове, мирис като от тъмен влажен килер, плодове киснати в алкохол, сушени фурми, сини сливи, крем с кафе, билков чай, слаба сладост, боров мед, тревиста нотка, кожа, тютюн, подправки, мандарини /Клементини/, сушени боровинки, доза спиртност, солена нотка, мокра дървесина, билки, следи от шери. С вода – подправки, споменатият билков чай присъства и тук, шери и дървесност. Вкус – пикантен, манадарини, цитрус, масленост, която впоследствие бе изместена от чувство на сухота, восък, сладост, чили и джинджифил. С вода – повече сладост, солена лакта и пикантност. Финал – къс до среден, малц, слаба сладост, сухота, какаова нотка, пикантност, спомен като от сушен тъмен плод, цитрус. Постепеннно сухотата и горчивината се засилиха, при което ми напомни на вкуса на тъмната бира „стаут“. Още тъмен шоколад и слаба асоциация с червен плод. С вода – дървесност и сухота.
Оценка: 81/100. Цена: неизвестна
