Dark Mode On / Off

Glenfarclas 40 y.o. single malt whisky /статия № 400/

 Първо същинско ревю за месец юни и то е наистина специално. Може би често определям някоя статия за запомняща се, но тази е от най-важните до момента. Не само, защото ще ви представя 40-годишно уиски. Да, уискито е отлежавало минимум 40 години в дъбови бъчви от шери /навярно олоросо и по-вероятно в комбинация между първо и последващи пълнения на бъчвите – ако бъчвите бяха изцяло първо пълнене цветът на уискито би бил още по-тъмен, почти като от кола/. По-приятната емоция за мен идва не толкова от това чудесно старо уиски, което сръчните ръце на хората от дестилерията на Гленфарклас са сътворили, а по-скоро се дължи на нещо, за което „вина“ имаме ние с вас, приятели. Точно така, не вдигайте вежди и вие имате съществено участие. 
 
 Истината е, че днес, 07.06.2016г., 20.12 часа, пиша статия № 400 в блога Храм на уискито. Бум! Това е събитие! Ако не обичате сантименталността може би е редно да скролнете в края на статията, където по правило помествам дегустационните си бележки. Ако ли не – радвам се, че ще останете с мен и в следващите няколко реда. Обещавам да не се мъча да оригиналнича … много. Не знам дали си давам сметка реално какво означават 400 написани статии /и то тематични, посветени в 99,99% от времето на уискито/. Когато започвах тази инициатива преди няколко години в блога имаше 0 /нула, zero/ буквички, какво остава за статии. Постепенно започнах да градя нещо, в което самият аз в първите месец-две не бях много уверен. Но /винаги има „но“/, неусетно всичко се промени и хъсът ми за знания скочи до небето. Благодаря на вас, приятели, защото се навъртате тук и бегло или не четете написаното от мен. Пак се връщам в началото на историята ни – в блога влизаше един човек – аз. Така беше, защото ми трябваше дълго време, за да „вдигна самолета“ Храм на уискито и да го издигна в социалните мрежи. И както се предполага в подобни ситуации, помощта дойде от една красива девойка, която успях да разболея с болестта, наречена „малцофилия“ – приятелката ми Яна, която винаги е готова да ми помогне и ми „налива“ самочувствие в моментите, когато се колебаех как и дали да продължа писането. Благодарение на нея и на вродения ми инат, моментите на несигурност останаха далеч в миналото и с всеки изминал ден осъзнавам, че не мога да прекарам и минута, без да мисля за това, което сме подхванали всички заедно. И тъй като си мисля, че човек се оглежда най-добре в очите на човека до него, когато погледна към Яна виждам една по-добра своя версия, проявление и продължение на която се стремя да бъдат и написаните от мен материали. Казвал съм го и преди, аз не съм професионалист. Да си го кажем честно, в областта на уискито за такива бих определил 2-3 човека в България /“Кои, кои?“ – тайна :)/. Гледам на себе си като запален уиски ценител, който страстно обича това, с което се занимава. Затова понякога може да откриете по-рязък мой изказ, когато пиша за некоректни практики в уиски индустрията или търговията и дистрибуцията в България – дължи се на темперамента и страстта ми. Ако засягам някого – моля да ме извини. Не го правя с лошо чувство, просто искам малко от малко да бутнем нашата родна бъчвичка в правилната посока и да изплуваме от посредствеността. Та, това са прочувствените редове. Няма смисъл да се въртя още около „житието на грешнаго малцофила“. И за финал, ако приемем, че днес имам „рожден ден“, ще си пожелая да продължа в същия дух и в следващите 40-50 000 статии. :)))
 
 Но нека се върнем на уискито от снимката. Споделих ви, че е по-старо от мен. Рядко ми се отдава да дегустирам толкова отлежал дестилат. И това е нормално – ако всеки ден пием толкова редки благинки, няма ли да се обезсмисли съществуването им? Течността е 46-градусова и е с натурален цвят. Навярно е студено филтрирана. За разлика от ботлингите на Гленфарклас, част от серията „Family cask“, тук уискито не произлиза само от една бъчва. Не знам кога точно е пусната на пазара моята версия и нямам идея колко точно е била голяма партидата `и /виждате, че дегустирам фабрично запечатана мостра – закупих я преди време от немски магазин/. Знам само, че уискито е отлежавало в споменатите преди редове шери бъчви. Предполагам, че са комбинирани няколко от тях – някои първо, други последващо пълнене, като най-младото уиски в тях е било 40-годишно.  
 
 
 Аромат – чудесна плодова нотка, силен спомен за сушени тъмни плодове, мед, шоколад, канела, смлян черен пипер, восък, кола, сушени сини сливи и асоциация с тъмен ром Ел Дорадо. Долавя се и приятна миризма, която оприличих с дървесина, ягодово сладко и видните следи от шери. Нотките шоколад се засилват. Долових и форма на свежест. Към мириса бих добавил още асоциация с крем, малини, касис, сладкиш с с крем от тях. Открих и нотка презрели банани, които бързо бяха заглушени от силните аромати на шерито. Сладост също е налична /ако можем да говорим за сладък мирис/. Бих я описал като сладост от тестян сладкиш с изброените тъмни и червени плодове. Тъй като дегустирах уискито веднага след отварянето му ароматът ми се стори и леко спиртен. Заради дългия престой в шери бъчвите /съдейки от възрастта на дестилата предполагам, че са били от европейски дъб, тъй като по време на дестилирането на алкохола, да речем през 70-те години, американският дъб не се е ползвал толкова интензивно за отлежаване на шотландско уиски/ уискито носеше и лека „земна нотка“, към която добавям и появилите се в съзнанието ми асоциации с боровинки и бананов сладкиш. Дегустацията на уискито протече за повече от час и в това време течността успя да подиша. В резултат на контакта с въздуха мирисът се поразви, като се засили шери обликът на течността. С вода /добавих няколко капки – внимавах да не я предозирам/ – повече шери, плодове киснати в алкохол, шоколад, презрели праскови, сладко от праскови, мая, тесто /хляб/ и банани /ако съществува бананово тесто или бананов хляб си представих неговия мирис/. Вкус – пикантност, осезаема „земна нотка“, восък, сушен плод, чили, сладост, която обаче бе доста слаба. Вкусът всъщност е суховат, което е закономерно проявление на дългия престой в дървото. Постепенно се разви и горчивина. Това, което това зряло уиски представя е един интензивен, силно пикантен вкус, отприщващ веднага слюноотделянето. По-късно долових и нотка „кокос“ и сладкиш с кокос /Баунти/. При второто отпиване спомената пикантност се засили. Опитах да задържа по-дълго течността в устата си /може да срещнете съвет, че е добре да задържите течността в устата си, като за всяка нейна година отброите по една секунда/ – признавам, чилито бе доста силно. С вода – повече сладост, съчетана с горчивина, пикантност, восък и усещане като от ананас. Финал – траен, сух, пикантен, слабо сладък. Носи асоциация с бадемова горчивина, сгряващо усещане, малц и спомен за бира /но не силно горчива/, сушени череши, дървесност, сушени боровинки, восък, а по-късно и горена захар, без характерната `и сладост. Дългите години престой в бъчвата са си казали своето и уискито предлага осезаема пикантност и интригуваща горчивина, която би могла да бъде определена и като такава от тъмен шоколад. Да не забравя и асоциацията с шери. С вода – малц, восък, опушеност и горчивина.
 
 Оценка: 87-88/100. Бутилката бе току-що отворена и не бих поставил конкретна оценка. Цена: за нещастие се покачва доста бързо – вече е над 1300 лв.


 В обобщение: уиски, което спечели уважението ми. Не, не е най-доброто от Гленфарклас, което съм опитвал, тъй като прекомерната пикантност, сухота и горчивина не са ми до там по вкуса. Но уискито е много добро. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии