Whiskeytemple_Vladimir 
Дестилерията се намира в района Хайлендс в Шотландия и името `и в превод означава „Долината на спокойствието“. Преди да бъде пригодена за дестилиране на уиски Гленморанджи е произвеждала бира. Източници сочат, че това се е случвало около век преди официалното `и снабдяване с лиценз за производство на уиски от 1843г., получен от Александър Матесън. В началото медните казани били втора ръка – Матесън закупил два, които преди това се използвали за производство на джин, но след като бизнесът потръгнал били добавени още. През 1887г. била основана Glenmorangie Distillery Company Ltd и дестилерията била изградена повторно. Във времето около Първата световна война била закупена от фамилията Макдоналд, която я управлявала в следващите около 90 години, в т.ч. и във времето на Голямата депресия в САЩ и въвеждането на Сухия режим, и Втората световна война. Мирният период донесъл шанс за успех и благоденствие, и броят на казаните бил увеличен /твърди се, че са най-високите в Шотландия, заедно с тези на Брухлади/. Гленморанджи черпи вода от извора Tarlogie Springs. Именно във времето на следвоенен икономически бум и развитие, хората от дестилерията решили да се подсигурят от евентуално неблагоприятно въздействие върху водния си източник и закупили няколко квадратни километра около него. В началото на 21-ви век компанията била придобита от Louis Vuitton-Moet-Hennessy, които закупили и дестлилерията на Ardbeg. Под тяхно ръководство Гленморанджи пуснала на пазара различни дестилати с винени финиши. Всъщност, такава политика компанията е практикувала още от началото на 90-те години, когато Д-р Бил Лумсден /основният технолог и движеща сила в днешно време в Гленморанджи/ се присъединил към дестилерията и започнал да експериментира с т.нар. „двойно стареене/ отлежаване“ /double maturation/ и включването на по-нестандартни винени бъчви в процеса. Основната част от малцовото производство се предлага като едномалцово уиски. Има обаче и процент, който се заделя за бленд /смесените уискита/ като Highland Queen.
Освен означение на възраст, уискито от снимката носи и словесно име – Extremely Rare, в превод „Изключително рядък“. Кое му е рядкото и изключителното на това уиски? За нещастие, Гленморанджи не предлагат на пазара широка гама от стари дестилати. Да, 12-годишните вариации не са една или две, налице е и 10-годишно уиски. Може да се срещне и 25-годишно уиски, но не е широко разпространено, а където го има струва прекомерно. Останалите напитки са от категорията на „NAS“ – уискитата, при които е налично лъскаво име, но не и обозначаване на възрастта на течността. Може би затова уискито от началната снимка е кръстено „Изключително рядко“. Признавам, че изпитвам симпатии към гамата на Гленморанджи и ще се радвам ако някога видим 15 и 21-годишни вариации, които да допълнят палитрата на компанията, особено ако са разумно ценово позиционирани.
Цената на напитката варира. Може да го срещнете от 130 лв до 160-170. Какво получаваме насреща? Течността е 43-градусова, навярно е с подсилен цвят и е студено филтрирана. Забелязвам, че някои вносители и търговци се дразнят на подобни забележки по отношение на цвета на даден дестилат, като заявяват, че натуралният цвят не е гарант за качество. Напълно съм съгласен, но аз предпочитам уискито си без излишни намеси, като ще се радвам скоро на всеки етикет да се посочва наличието на оцветител карамел Е150а. Не защото той разваля уискито, а защото е редно производителите/ търговците да осигуряват необходимия обем истинност на потребителите си. Подобно поведение възприемам като форма на уважение.
Споменах, че уискито е 18-годишно. Технологията му на отлежаване е следната: при навършване на 15 години около 30% се прехвърлят от бърбън бъчвите, в които до момента е отлежавало, в екс-шери бъчви от шери олоросо за допълнително „финиширане“ за период от около 3 години. Останалите около 70% продължават да стареят в бърбън бъчвите. След това двете групи уиски се смесват и се оставят за кратък допълнителен период на доотлежаване, който да ги напасне и подготви за бутилиране.
Аромат – карамел, плодове, пикантност и лека спиртност, дървесност. Мирисът е интензивен, като се долавят нотки мед и тропически плодове като манго и ананас. Към пикантността бих добавил канелата. Същевремено е свеж, носещ асоциация с плодово сладко и заквасена сметана, плодови бонбони, като с течение на времето плодовите мотиви се засилват. Появяват се и след от шери, сладкиш – баклава или щрудел, смляни орехи и сладко от кайсии. С няколко капки вода – лимон, лимонови кори, лимонов чийзкейк, по-тъмни, шери нотки, спомен за сушени сини сливи, тютюн /слабо/ и лека земна нотка. Вкус – пикантен, сладък, обилно плодов, като доминират жълтите и зрелите тропически плодове. Вкусът е малцов, сладникав, носещ спомен за бонбони Харибо, но ми се стори и леко суховат. Пикантността остана и при последващите отпивания, като се появи и лека горчивина. С вода – повече сладост, ванилия, плодове и отново кратка горчивина. Финал – среден до траен, малцов, доста плодов, като ми напомни на BenRiach 15 Madeira, мед и восък. Отново лека сухота. Плодовете са сушени жълти. Пиперливостта остава. С вода – някак изтънява. Засилва се асоциацията с мед, плодове, стафиди, ядки и се отключва повече горчивина.
Оценка: 88/100.
В обобщение: вкусно уиски с характер, макар в началото мирисът да ми се стори някак плах. Единственото, което не ми харесва е сравнително високата му цена – да не забравяме, че конкуренти предлагат своите 18-годишни дестилати и за под 100 лв, но това са основно компании с огромно производство и складови наличности.
П.С. Очаквайте скоро повторното му представяне /мостра от друга бутилка/.
