Whiskeytemple 
Гленморанджи е името, което изконно се свързва с винените финиши. Това е традиция, възникнала още от началото на 90-те години, когато поетапно и някак иновативно за бранша в Шотландия се появяват дестилати с явно и добре афиширано винено влияние. Не съм опитвал първопричината, а именно благинката с финиш в бурета от Бордо от тези години, след което се гласува вот на доверие към почти всеки тип винен профил. Може да изредим порто, мадейра, сотерн, марсала и бургундските финишите /вторичната шери матурация е позната и преди това/, които след дебюта си през 90-те са се наложили като неизменна част от гамата на Гленморанджи и в настоящето. Разбира се, днес почти всяка дестилерия протяга ръка към виното като желан източник на вторичен характер върху малцовия си сок, но оригиналният вдъхновител е Glenmorangie, който някога смело разчупва догмата.
Първият ми досег с такова уиски, при което профилът му бива доизграден от контакт с дъбов съд, съдържал преди това вино, датира от май 2014г., когато получих от приятел и колега ентусиаст от Варна първата си колбичка с Glenmorangie 12 y.o. Quinta Ruban. В сайта са налични всичките ми отзиви от дестилерията и именно този „сблъсък“ бележи началото им. Помня, че уискито доста ми хареса и след него си купих още две или три негови разновидности – една от тях бе по-нова версия на Quinta Ruban 12, а след замяната и с актуалната 14-ка, тя също попадна при мен. И все така отзивите ми бяха позитивни, макар и не със същия блясък, белязан от онези капки от пролетта на 2014г., когато начинанието Храм на уискито бе в своето начало. По-късно опитах и версия на Portwood finish-a на компанията от началото на новия век, а години след него закупих и Quinta Ruban в разновидност, при която липсва посочена възраст. Може би вече ви е ясно, че клоня към порто влиянието, но то не може тотално да измести от полезрението ми и другите винени финиши на Гленморанджи – в един момент си набавих и Lasanta 12 y.o., гарнирана с някогашния 12-годишен дестилат Nectar d`Or, при който магията идва от буретата от сладкия сотерн.
За разлика от редица свои конкуренти, Glenmorangie реши да заменя тези свои представители не с по-млади, а точно обратното – с по-зрели колбички. Quinta Ruban вдигна годините на етикета, които днес са 14, Lasanta „навърши“ 15 завъртания около слънцето /все още не съм опитвал тази нова експресия/, а Nectar d`Or, който някога е бил дори 15-годишен, след краткия период, в който не носеше отразена възраст, неочаквано за мнозина от нас се върна с гордо изписани 16 години. И с името The Nectar, което ведно със сходния дизайн между поколенията, бележи приемствеността в политиката на марката. Точно този дестилат, който закупих през 2024г., ревюирам днес. Той на практика надгражда това, което предходните версии на „Нектара“ съдържаха и това е многопластовото влияние на буретата от сладки бели вина.
В новата подобрена /дали на практика е налице ъпгрейд ще реши всеки, който е опитал уискито/ версия д-р Бил Лумсден и неговият екип са поели на доста всеобхватно пътешествие, при което са подбрали бурета от френските сотерн и монбазияк, от испанския москател и от унгарското токайско вино, в които да прехвърлят отлежавалият 14 години в екс-бърбън бъчви дестилат на Гленморанджи за още две години. Дали не в налице припокриване на винените профили? Възможно е. Пълноценен отговор за това кой в водещият профил бих могъл да дам, ако опитам заедно и четирите вина – идея, която следва да реализирам.
Финалният продукт е запечатан на 46% в отсъствие на студена филтрация. Възможно е да е използван оцветител карамел е150а, което би било жалко.
Аромат – силно сладкарски мирис, нотки ванилия, мента, сушени жълти плодове, пъпеш, жълти сливи, манго, праскови, малц и мед. Профилът напомня на букет от зрели тропически плодове. Долових още нотки тютюн, лимонада с мента, обилни винени щрихи. Намек за малинов чийзкейк, тофи, сладкарски подправки, плодова дъвка, пудра захар, жълти стафиди, шамфъстък, горена захар. След минути спомен за сладко от праскови и усещане за бърбън под всичко това. С вода – още горена захар, сладки жълти плодове, кайсии, йогурт с жълти плодове. Вкус – сладост, лека пикантност, плодове от жълтата гама, чувство на трохи, дървесност, винени щрихи, нотки прах, жълти ябълки, нюанс на малини. С вода – по-слаба пикантност и дървесност, форма на тревистост и още сладки асоциации с жълти плодове. Финал – среден, пикантност, сладост, джинджифил, сладко жълто грозде, мента, последваща сухота. Восък, нотки слабо нагарчащи ядки, усещане като от газирана алкохолна напитка с вкус на портокал /Martini портокал/, сушени кайсии. С вода – сладост, дъхави плодове. Профил, който ще определя като „лято в чаша“. Последваща дървесност и сухота.
Оценка: 87-88/100. Цена: по спомен ми коства около 130 лева.
В обобщение: уиски с подчертано сладкарски мирис, което стои не така сладко при вкуса и мириса. Там се проявява добре изразена дървесност.
Здрасти, Влади,
Изчетох с интерес представянето ти на Glenmorangie 16 The Nectar и докато при бележките за вкуса и аромата открих доста сходства с моите впечатления, при оценката се разминаваме сериозно 🙂 Явно не ми е по вкуса това уиски. Не особено топлата ми връзка със Сотерн финишите на Glenmorangie почна с NAS изданието Nectar D’Or в бутилка от 2021 г. Мъчих го близо година, през което време успях да мина има-няма 1/3 от обема, дадох му и да диша, и с вода го прилъгвах, не и не. В крайна сметка отиде за почерпка на колегите, които го намериха за добро 🙂
Та, като излезе 16 годишната ребрандирана версия, реших съвсем рационално да не бързам. По някое време през 2025 г. попаднахме на много изгодна оферта за такава бутилка и с група уиски приятели решихме да разделим една за проба. Е, не се получи и този път.
И при двете издания това, което ароматът обещаваше, не беше доставено във вкуса, а на финиша направо се чувствах измамен. Тръгва с анонс (реално блъф :)) за сладост, жълти плодове, бриош, медени нотки, но вкусът и особено финишът при мен катастрофират в тежка горчивина, сухота и танини. И то горчивина не като еспресо или тъмен шоколад, а като зелени бадеми, костилки/цианид и жилава дървесина, с интензивност, която нарушава баланса до степен да ми съсипе удоволствието. Явно не ми е по вкуса такъв профил. Подозирам, че при финиша дестилатът е издърпал непропорционално много дървесен екстракт от буретата (подозирам доволно много от тях са били от европейски дъб), който влиянието на сладките бели вина не е успяло да компенсира. Токайско вино съм пил, а също и уиски с финиш в Москател и винаги съм оставал много доволен. Уви, с „нектарите“ на Glenmorangie, случаят беше друг.
Виж, Quinta Ruban, 14 годишното издание с портвайн финиш (реално второ отлежаване), ми хареса много и дори си прибрах резервна бутилка в склада.
Между другото, не особено приятните ми впечатления от уискито на Glenmorangie с финиш в бурета от Сотерн, ме направи много резервиран към уиски с такова отлежаване/финиширане изобщо, но после излезе добра възможност за Ardnamurchan Sauternes Cask Peated и чисто на юнашко доверие, че „Ardnamurchan лошо няма“, се сдобих с половин шише. Вече не мога да си позволя от всичко да взимам цели бутилки, защото нямам място да ги съхранявам, нито време да ги пия. Доверието ми беше възнаградено богато 🙂
Наздраве!
Привет Ники,
Явно Гленморанджи не могат да се напаснат с твоите предпочитания, щом стане дума за Нектар-а в различните му одежди.
Аз го харесах и го намерих за доста сладко уиски, но не отричам, че дървесността тук е силно проявена. И аз очаквах по-плодов продукт, но и сега го приех с усмивка. Играта със светлите асоциации при сотерн и токай не винаги за мен е удачна, но и с Глен Мъри и с това Моранджи намирам общ език.
Единодушни сме обаче, че Кинта Рубан си е красота, която все още ни усмихва.
Наздраве!
Здравей Ники, обновявам е-м, стария се загуби. Ще чакам с интерес поредната статия, както го правя от доста години.