Обичам да се завръщам към отдавна опитвани от мен уискита – те, както и аз, са претърпели промяна в хода на еволюцията си. При тях това е така, защото уискито от една серия се пълни на партиди и колкото и да е сходен подходът при селекцията на ползваните бъчви, вида ечемик, мястото на съхранение и прочие, винаги може да се открият разлики между отдалечените в годините селекции. И тук дори не говоря за разлика от десетилетия и повече, а от няколко сезона. При мен, както и при вас, натрупаният опит също оказва влияние върху възприятията, което пък повлиява на усещането ни към съответното уиски. Днес ще процедирам по този начин и ще си говорим за един от фундаментите на шотланската дестилерия Гленморанджи, която наред с 10-годишния си малц предлага и няколко по-зрели уискита с винен финиш. Едно от тях е 12-годишната Ласанта. Първата ми среща с нея датира от 2014г., когато опитах закупена от мен мостра и още тогава ви разказах за нея в блога. И ако от Гленморанджи Кинта Рубан имах вече няколко шишета, то бутилката от снимката е първото стъкло със Ласанта, което закупих сравнително скоро. Беше някъде в началото на 2022г., уискито бе на промоция, което май често се случва и не се поколебах да платя търсените за него ~ 65 лева. Напаснах двата мотива за придобиването му и след няколко месеца на контакт с въздух, в които Ласанта стоя отворена, преди няколко дни застанах срещу нея с жадния си проучващ нос.
Изходните спецификации при Ласанта не са се променили през последните години. Тя все още бива уиски, пълнено на 43%, след студена филтрация и финиш в шери бурета. За произхода на цвета не мога да бъда категоричен. Сайтът на производителя не предлага особено богата обективна информация в тази насока. Също там се посочва и комбинирането на бърбън отлежал дестилат с финиш в шери бъчви, а данни за вида им могат да се открият на задния етикет на кутията – гласувано е доверие на екс-олоросо и педро хименез бурета. Не намерих детеайли за продължителността на финиша.
Аромат – влиянието на виното е очевидно. Носи спомен за сушени череши и вишни, компот от тях, слабо усещане за тъмно грозде, асоциация с плодова дъвка с мирис на грозде, коктейлни череши. Долавя се и лека спиртност и свежест, нотки цитрус, прасковен ликьор, роза, ферментирали плодове, крем от еклер или кроасан, десерт „Наполеон“. Прилика със сушени подправки като какао и карамфил, лек шоколадов мотив. С вода – още от шери заемките, спомен за затоплена гума, шоколад, какаов сладолед и фъдж. Вкус – сладост, мед, плодово усещане за грозде, червени плодове, зрели и сочни червени ябълки, пикантни подправки, плодови бонбони, препечен крем брюле, свежо усещане под виненото влиявние. С вода – сладост, лека киселинност, спомен за прах, презряла праскова. Финал – къс до среден, сладост, слаба пикантност, леки танини, портокалова кора, нотки грейпфрут, масленост и последваща сухота. С вода – малко повече танини, пикантност и лека острота, напомняща ми на канела.
Оценка: 85-86/100. Цена: варира.
В обобщение: уиски с изявено шери влияние, без да бъде „шери бомба“
Много ми харесват ревюта, с които се представят за втори, трети път уискита, за да се види как се развива дадено издание. Сменят се моди, качество на бъчвите, климат, места за отлежаване, собственост на дестилерии, ребрандирания се случват и всичко това влияе на крайния резултат. Понякога за добро, понякога не.
Glenmorangie са почти постоянно на промоция от есента на 2020 г. и без съмнение за това, което представляват тези уискита, цените са отлични. Lasanta не съм опитвал, заради тези 43%, но Quinta Ruban 14 годишното ми хареса достатъчно, че си взех и резервна бутилка. Имам и Nectar d’Or, но още ми е затворено. Имах Glendronach 12 Original, издание от 2018 г., което е пак 43%, но не филтрирано и без оцветител и цената му дори и в момента е долу-горе като на Lasanta.
Тук малко ще се отклоня от темата за Lasanta и ще споделя, че в момента моят фаворит като цена/качество за 12 годишно (а и изобщо) уиски с шери влияние е Glenallachie 12. От снимката на бутилката с анонса за предстоящо ревю съдя, че най-вероятно иде реч за издание от 2020 г., което е наистина шери-бомба. Аз лично съм лекичко раздвоен и може би харесвам съвсем малко повече изданието от 2018 г., което беше по-светло, по-малко сладко, по-тропическо и плодово. Специално сладостта някак си изглажда профила, но не мога да се сърдя на Били Уокър, че с всяко следващо издание Glenallachie става все по-тъмно, по-богато и по-сладко. Така определено ще се хареса на повече хора, а предвид не особено финия характер на дестилата, заварен от Били Уокър в складовете на дестилериите, „подслаждайки“ го по този начин, ще може да го „реализира“ на пазара по-лесно, докато дестилатът, произведен по новите рецепти с дълга ферметнация и бавна дестилация, отлежи достатъчно за бутилиране.
Наздраве!
Ники, здравей!
Благодаря ти за коментара! Аз също харесвам да се завръщам към различните опитани вече експресии и да търся мястото си сред тях. Споменаваш Кинта Рубан и това ме подсеща, че това може би е уискито с най-много ревюта тук – поне три пъти, да не кажа четири, съм описвал негови вариации, без да броим по-старата му версия без посочени години. Аз също много го харесвам, но бих ти препоръчал и Ласанта-та, особено в случаите, когато е на промо. Мисля, че ще намериш доста вкусни неща там.
Правилно си се насочил – подготвям именно отзивите си от Алахи 12, 2020г. Не съм опитвал предходните бачове, но както при всеки ботлинг на дестилерията, Били търси все по-тъмен облик, който се възприема по-лесно от светлите откъм вкусов профил, а и като цвят. Четейки отзивите ти от версията от 2018г. заключавам, че е интересна отвара.
Наздраве!