Whiskeytemple_Vladimir 
След като изпратихме с почести 2015-а година и ви споделих какво мисля за нея и какво очаквам от новата в статия „Здравей, 2016-а“ дойде време да ви представя и първото си уиски ревю в третата година на блога Храм на уискито. Противно на общоприетото разбиране, че първи януари е ден е отмора след неравната битка с пълната маса аз реших в новогодишната вечер да съм по-умерен на кулинарния фронт, като ограничих и алкохола до поносим за организма минимум, за да мога възможно най-безвредно за него да се впусна по течениет на река Морей и да ви запозная с младото уиски от снимката.
Уискито е едномалцово и произхожда от дестилерията на Glen Moray, намираща се в областта Елджин /Елгин/ в Шотландия, която от своя страна е неизменна част от уиски региона Спейсайд /Speyside/, откъдето произлизат мнозинството едномалцови дестилати на скотите.
Дестилерията започва съществуването си като пивоварна през 1828г. под името West Brewery. През 1897г. била преустроена в дестилерия от Glen Moray-Glenlivet Distillery Company и започнала производството на малцов дестилат. Ако се чудите какво общо има името Glenlivet с това на благинката от снимката, може би бих ви отговорил с „почти нищо“. Истината е, че през онези години името на дестилерията Glenlivet било символ на качество и много от дестилериите го прикачвали към своето име /дори и хората от Macallan не се сдържали/. Тази практика си била меко казано нелоялна и наследниците на основателя на Гленливет водели закономерно дела срещу нарушителите, в резултат на които било отсъдено, че допълнението „Glenlivet“ можело да бъде ползвано единствено от дестилерии, находящи се в близост до река Ливет /Glen – долина, Livet – голяма река в Шотландия/. Преди тези съдебни решения всеки желаещ да се ползва с облагите от славата на Гленливет можел да го добави към своето име. За оригинала – дестилерията на Glenlivet, останало изключителното право да се изписва като „The Glenlivet Distillery“.
Но стига с думите за Гленливет, да се върнем към Глен Морей. През 1910г. била затворена. През 1912г. дейността била възобновена, но скоро отново затворила кранчето. И така до 1920г., когато била придобита от Макдоналд и Мюр – имащи дялово участие и в Glenmorangie. Пред тях стояла дилемата дали да си похарчат парите за Glen Moray или Aberlour, като в крайна сметка се спрели на първата опция. През 1923г. малцът отново потекъл. За кратко била затворена през 1958г., когато я затворили за преустройство. През 1996г. компанията Макдоналд и Мюр променила името си на Glenmorangie plc, а през 2004г. била закупена от от Louis Vuitton-Moet Hennessey за 300 млн. £. Във времето, когато Glen Moray била притежание на Glenmorangie на пазара били пуснати разновидности на уиски с винени финиши /в блога вече съм ви представял такова – 16-годишният дестилат, ползвал бъчви от шенин блан – сорт грозде с родина Франция/. През 2008г. Glen Moray сменила „господаря си“ с френската компанията La Martiniquaise. Именно под новата власт Moray пуснали през 2009г. за първи път доста торфено уиски с фенолно съдържание от 40 феноли на милион – почти колкото при Laphroaig и Lagavulin. Новите собственици насочили и голяма част от произвеждания малц за бленд уискито /смес между зърнени и малцови дестилати/ си „Label 5“, което се намира и в нашата магазинна мрежа, но още не съм го пробвал.
До тук с фактите. Да преминем към деустационните бележки на уискито, което е 40-градусово, без означение на възраст, макар че попаднах на информация, че е 7-годишно, което е и студено филтрирано. Цветът може би е подсилен, но ако има карамел Е150а е в нищожно количество, в което може да се убедите от снимката в началото. За отлежаването на дестилата се ползват бъчви от бърбън, някои от които са първо пълнене.
Уискито е едномалцово и произхожда от дестилерията на Glen Moray, намираща се в областта Елджин /Елгин/ в Шотландия, която от своя страна е неизменна част от уиски региона Спейсайд /Speyside/, откъдето произлизат мнозинството едномалцови дестилати на скотите.
Дестилерията започва съществуването си като пивоварна през 1828г. под името West Brewery. През 1897г. била преустроена в дестилерия от Glen Moray-Glenlivet Distillery Company и започнала производството на малцов дестилат. Ако се чудите какво общо има името Glenlivet с това на благинката от снимката, може би бих ви отговорил с „почти нищо“. Истината е, че през онези години името на дестилерията Glenlivet било символ на качество и много от дестилериите го прикачвали към своето име /дори и хората от Macallan не се сдържали/. Тази практика си била меко казано нелоялна и наследниците на основателя на Гленливет водели закономерно дела срещу нарушителите, в резултат на които било отсъдено, че допълнението „Glenlivet“ можело да бъде ползвано единствено от дестилерии, находящи се в близост до река Ливет /Glen – долина, Livet – голяма река в Шотландия/. Преди тези съдебни решения всеки желаещ да се ползва с облагите от славата на Гленливет можел да го добави към своето име. За оригинала – дестилерията на Glenlivet, останало изключителното право да се изписва като „The Glenlivet Distillery“.
Но стига с думите за Гленливет, да се върнем към Глен Морей. През 1910г. била затворена. През 1912г. дейността била възобновена, но скоро отново затворила кранчето. И така до 1920г., когато била придобита от Макдоналд и Мюр – имащи дялово участие и в Glenmorangie. Пред тях стояла дилемата дали да си похарчат парите за Glen Moray или Aberlour, като в крайна сметка се спрели на първата опция. През 1923г. малцът отново потекъл. За кратко била затворена през 1958г., когато я затворили за преустройство. През 1996г. компанията Макдоналд и Мюр променила името си на Glenmorangie plc, а през 2004г. била закупена от от Louis Vuitton-Moet Hennessey за 300 млн. £. Във времето, когато Glen Moray била притежание на Glenmorangie на пазара били пуснати разновидности на уиски с винени финиши /в блога вече съм ви представял такова – 16-годишният дестилат, ползвал бъчви от шенин блан – сорт грозде с родина Франция/. През 2008г. Glen Moray сменила „господаря си“ с френската компанията La Martiniquaise. Именно под новата власт Moray пуснали през 2009г. за първи път доста торфено уиски с фенолно съдържание от 40 феноли на милион – почти колкото при Laphroaig и Lagavulin. Новите собственици насочили и голяма част от произвеждания малц за бленд уискито /смес между зърнени и малцови дестилати/ си „Label 5“, което се намира и в нашата магазинна мрежа, но още не съм го пробвал.
До тук с фактите. Да преминем към деустационните бележки на уискито, което е 40-градусово, без означение на възраст, макар че попаднах на информация, че е 7-годишно, което е и студено филтрирано. Цветът може би е подсилен, но ако има карамел Е150а е в нищожно количество, в което може да се убедите от снимката в началото. За отлежаването на дестилата се ползват бъчви от бърбън, някои от които са първо пълнене.
Аромат – свеж, тревист, банани, лимони и круши, мед, доза пикантност, силна плодова сладост, лек и приятен малцов аромат, сладко от праскови, ванилия, ванилов крем със свежи плодове, дървесност, но слаба, като след време долових и приятна нотка карамел. Вкус – пикантен /джинджифил/, мед, маслен, силно сладък, повече дървесност, отколкото при мириса, някакви плодове, които не успях да отгранича конкретно, ядки. Финал – среден, пикантност, която изненадва приятно, слаба горчивина в началото, която при следващите глътки се залили, масленост и сладост, която не е толкова силна, колкото аромата предполага, свежи жълти и зелени плодове, доминирани от ябълки. Оставя усещане за ментова хлад, тревистост и ядки. След време се появява и спомен за мед и горена захар. Усили се и горчивината. Оценка: 83-84/100. Цена: около 30 лв.
В обобщение: много добро младо уиски на отлична цена – ние го намерихме за 29 лв от магазин на вносителя му Домейн Бойар. Приятно съчетание между свежи плодове, флоралност, пикантност и лека горчивина като от лимонена кора.
