Добре дошли в Храма на уискито, приятели! Това е мястото, където един младолик левент, т.е. аз, пише или се опитва да пише по темата „уиски“, споделяйки впечатленията си от конкретни уискита и давайки гласност на личните си мнения по злободневни въпроси от уиски вселената, които често са неудобни за официалните лица-част от даден бранд, ангажирани с представителството на дадена марка. Води ме силната страст, която тая към уискито като напитка и като призма, през която гледам на света. Казвам, че уискито е моята призма, а не празната бутилка от него. Разликата между двете хипотези, е че в моя случай „мъдрите мисли“ ме спохождат още преди да съм отпил от течността, без да е необходимо да съм докапчил чашата си. И ако сте попаднали тук за първи път навярно се чудите що за странна птица съм аз. Приемете, че съм малцов енот и да преминем към същината на виртуалната ни сбирка, а именно статия № 328, посветена на едно старо уиски от дестилерията Брухлади, намираща се на далечния о-в Айла.
Дестилерията се намира на о-в Айла /произнася се Брухлади/. Онзи остров с изключително торфените уискита. Знаете, че не съм им такъв фен, независимо, че ги намирам за доста интересни. Брухлади-то в този му вариант обаче се води неторфено. Основана е през 1881г. от членове на фамилията Харви – Робърт, Уилям и Джон, като собствеността въру дестилерията остава семейна до 1929г., през която година проиводството спира. Фамилията пък потомствено се занимавала с дестилирането на уиски /по данни още от 1770г./, което означавало само едно – натрупан опит, който да бъде материлизиран в качествен продукт. През 1938г. била продадена на Хатим Атари, Дж. Хобс и Александър Толми за 23000 паунда. В следващите десетилетия собствеността се сменяла неколкократно, като през 1975г. била придобита от Whyte & Mackay. През 1995г. отново затворила врати и през 2000г. била продадена на консорциум, носещ името „Bruichladdich Distillery Co. Ltd.“ /ръководна роля, в който имал независимият бутилировач „Мъри Макдейвид“/ за 6,5 милиона паунда. Новите собственици решили да въздигнат дестилерията до нови висоти и за директор бил назначен Джим Макеван, трупал опит на сходна позиция в съседната дестилерия на Bowmore. През 2001г. мощностите отново оживели и продукцията се възродила. И така до 2012г., когато дестилерията била придобита от „Remy Cointreau“, но вече за сумата от 58 млн. паунда.
Освен уиски с марката „Bruichladdich“, дестилерията произвежда и едномалцовите уискита Port Charlotte и Octomore, като и двете са силно опушени /т.е., ечемикът за уискито след накисването си във вода и в процеса на превръщането му в малц се суши на скари, под които гори огън, подхранван с горящи торфени буци, отделящи специфичния разпознаваем мирис на пушек, който се придава на ечемика/, както и джин.
Течността е дестилирана на 26.09.1990г. именно в тази дестилерия и е бутилирана на 27.10.2014г. И ако началото на живота `и е поставено в медните казани на Брухлади, то финалният етап – отлежаването и бутилирането, е осъществен другаде. Напитката е бутилирана от компанията Signatory, която представлява фирма-независим бутилировач на уиски. След производството на алкохола тя е закупила неизвестен за нас брой бъчви от дестилерията /а и не само от тази/ и ги е транспортирала до свой склад, където в правилния момент е решила, че уискито е готово да бъде бутилирано, означавайки произхода му. В общи линии, до това се свежда дейността на компаниите като Сигнътъри – купуват току-що произведен спирт, или младо уиски, съхраняват го и след време го бутилират от свое име и за своя сметка.
Сигнътъри е основана през 1988г. от Брайън и Андрю Симингтън и се помещава в Единбург. Идеята зад името е била известни личности да подписват бутилките, пълнени от една бъчва, но тя не се е реализирала. Бизнесът им започнал ударно и първата партида вкусно уиски била бъчва на The Glenlivet от 1968г. По-късно, през 1992г., се преместили на по-удобно място от някогашния склад в Leith и започнали да бутилират закупуваното уиски. Почти целият процес преминава на ръка, като етикетите се изписват ръчно, а бутилките се запечатват при 43, 46% или с алкохолния градус на бъчвата. Идеята на Сигнътъри /а и на другите подобни компании/ е да предлагат различни видове уиски, понякога с различен алкохолен градус от продавания от самата дестилерия, като по този начин ни поглезят с нещо различно. Доказателство за успеха на начинанието им е фактът, че през 2002г. закупуват дестилерията на Едрадауър, като нейните складове вече се ползват и за съхранение на други представители на Сигнътъри.
В блога съм ви представял вече дестилати от гамата на Сигнътъри и от тях останах с добри впечатления. Каквото и да си говорим, за да се определи правилния момент на бутилиране или правилната комбинация от бъчви се изисква умение, с каквото хората от компанията явно разполагат. Конкретното уиски е доказателство за това. Споменах, че е 24-годишно, реколта „1990“. Освен това, то е пълноно с алкохолния градус на бъчвата /cask strength/, която в случая е използвана неколкократно шери бъчва /refill butt/. Цветът е натурален, т.е. не е подсилван с карамел Е150а, течността не е студено филрирана и носи 54,6 градуса. И тъй като на такова респектиращо уиски му приляга правилната чаша, не се поколебах да си купя нова, чието малцово кръщене бе именно днес.
Едно от предимствата на уискито на независимите бутилировачи е, че често е значително по-достъпно като цена. Бутилката с тази малцова красота аз и още двама приятели закупихме преди година за около 180 лв., която цена аз намирам за съответна на качествата на продукта. И след като течността получи необходимото време да се развие под влиянието на въздуха дойде ред да бъде представена в блога.
Аромат – сладко от ягоди, тютюн /мириса на станиолчето от кутия с цигари/, сладост, силно алкохолно присъствие, череши, в началото слаба дървесност, сладко от праскови, мед, джинджифилена пикантност, портокали и спомен за ром Pyrat. Постепенно дървесността се засилва, като към нея се прибавят и чай, билки и още мед, както и асоциация с кайсиева ракия във фонов режим. Сладостта е доста силна. Откроих още сметана, ванилия, сметоново-плодов крем, далечен спомен за шери и капучино, както и кожа. Добавянето на вода е препоръчително, тъй като говорим за висок алкохолен градус /аз добавях на няколко пъти по няколко капки – старите дестилати не винаги я приемат добре и ако прекалите може да разводните уискито/. С вода – появява се чудесно плодово усещане, още тютюн и по-силен спомен за шери, червени плодове, сред които бих откроил ягоди и сушени боровинки. Засилва се и нотката кафе, както и дървесността под формата на спомен за „мухлясал шкаф“ /не звучи привлекателно, но не се стряскайте – всъщност е доста приятен в случая/, кайсии и спомен за ром El Dorado. След още вода – повече шери, сливи, прах, крем с кафе и ананас. Вкус – пикантен, но и доста спиртен. Носи спомен за кокос, сладост, кокос и сушени плодове. С вода – сладостта се развива, джинджифил, дървесност, отприщващ слюнката. С още вода – отключва се още сладост, жълти плодове, мед, малц, дървесност, по-слаба пикантност, но много наистина слаба, а за горчивина не можем да говорим. Финал – мед, малц, плодов /жълти плодове/, сгряващ /защо ли/, цитрус, както и тъмноплодова нотка, слаба бадемова горчивина и трайна сладост. С вода – череши, сладост и пикантност. След още няколко капки вода – още сладост, мед, плодове и редуцирана пикантност.Оценка: 88/100. Цена: по спомен беше около 200 лв.
В обобщение: чудесно старо уиски, при което споменът за шери приляга чудесно и допълва профила на уискито, без да го обзема и да превръща благинката в т.нар. „шери гигант“, при който често имаш чувството, че пиеш шери, а не уиски.
П.С. Плодовете от снимката бяха предмет на странична занимавка и не са били погубени под формата на „мезе“ – просто стояха добре до красотата в чашата. 🙂
Whiskeytemple_Vladimir 
