Whiskeytemple_Vladimir 
Да намериш уиски с означение на възрастта му, произхождащо от дестилерията на Ямазаки в тези дни се превръща все повече в трудна, да не кажа невъзможна задача. И то при поносима цена. Истерията около тези екзотични напитки не подмина и България. Не знам дали само заради добрите си вкусови качества или и заради решението на Джим Мъри да определи Yamazaki Sherry cask за най-доброто уиски за 2014г. /или беше 2015г., не помня/, но уискитата, носещи наименованието Yamazaki на етикета си отлетяха с бясна скорост от нашенските онлайн магазини /а може би предвидливите търговци ги спряха от продажба, за да ги пуснат някога при по-високи цени/.
Аз успях да се докопам до достатъчно количество за ревю благодарение на приятелите от Maxxium България /в частност от Влади Николов/ и ще ви го презентирам в следващите глътки. Но преди това следват няколко думи за марката и историята на дестилерията.
Дестилерията се намира в подножието на планината Тенно, в близост до гр. Осака и Киото. Основана е от „бащата“ на японската уиски индустрия /знам, че понятието „индустрия“ не звучи много красиво, тъй като го асоциирам с нещо, което се произвежда на конвейр, но с оглед завишеното търсене и производство на уиски в някаква степен е удобно нарицателно за цялата съвременна дейност/ – Шинджиро Тори, като това се случва през 1923г. Не следва да пренебрегвам факта, че силата на Ямазаки е почерпена и от усилията на Масатака Такецуру, колега на Тори към онези години, който по-късно основана конкурентната дестилерия на Nikka. Тори бил находчив мъжага, който обичал западната алкохолна култура и в началото на века имал магазин за алкохол, предлагащ както местни напитки /като портото, което той сътворява/, така и вносни, и може би непознати до тогава. Шинджиро бил воден от една мечта – да основе дестилерия в Япония, която да ползва достиженията на шотландските си събратя, носейки обаче и духа на изтока. И след като сбъднал мечтата си /мда, мечтите не се сбъдват от само себе си – трябва да ги преследваме :)/ пуснал на пазара първото уиски на Ямазаки – Suntory White label /дебютирало на пазара през 1929г./, което било малко по-торфено от тогавашните японски вкусови предпочитания и не се радвало на голям успех. Това обаче не го отчаяло и в идните години на пазара се появили наистина класни дестилати, увеличил се и обемът на производството, който в момента клони към 4 млн. литра, като за целта в дестилерията работят около 200 човека, отадени на идеята на основателя. Нужният ечемик предимно бива внасян от Европа, а нивото му на опушеност варира и може да достигне до 40 фенолни единици, почти толкова, колкото е и при Laphroaig или Lagavulin. Това разнообразие е продиктувано и от обстоятелството, че в Япония конкурентните дестилерии не си разменят дестилати за направата на бленд уискита /каквато практика явно има в Шотландия или е имало някога/ и хората от Ямазаки следва да разполагат с всичко необходимо за производството на напитките си, които освен малцовите Yamazaki и Hakushu, включват и бленд уискито Hibiki, зъреното уиски на Chita и това на Kakubin /има още няколко/, което съще е бленд, смес между зърнено и малцово уиски. Бъчвите, които се използват също се явяват важен компонент на всяко уиски производство. При Ямазаки преимуществено се ползват екс-бъчви от бърбън, шери, както и нови, „девствени“ бъчви от американски дъб тип „puncheon“ и такива от японски дъб мизунара. И за финал – ако желаете да разгледате дестилерията отвътре, и да видите изграденият в нея уиски архив, или музей, съдържащ над 7000 вида уискита, прегледайте този сайт. Струва си. 🙂
И ето че дойде времето и мястото за моите бележки.
Аромат – силно шери влияние, като от first-fill бъчви, т.е. такива, в които преди това не се е съхранявало уиски, спомен за сушени плодове /фурми и сини сливи/, плодова ликьорност, праскови на заден фон, сладникаво-пикантен мирис, който ми напомни на аромата на шери олоросо, сухота, нотка „шкаф“ и „пластелин“, кафе, череши, канела, след първата глътка се появиха нотки локум и захарен памук, карамел, кленов сироп, като алкохолът почти не се усеща. Уискито е 43-градусово и добавих съвсем малко вода, след която се отключи мирис на кожа и слаба солена нотка. Вкус – много сух, точно като при шери олоросо на Гонзалеш Бияш, след това сладост /плодова/, след което се появи и пикантността, дървесна нотка, „земна“ нотка или нокта „пръст“, леко препечен. С вода – сладост и бонбони лакта. Финал – среден до траен като продължителност, слаба „земна“ нотка, слаба пиперливост и горчивина, заменена впоследствие от слаба сладост, масленост, като във „фонов режим“ остават сушените плодове. С вода – канела, горчивина и още сушени плодове.
Оценка: 86,5/100.
Оценка: 86,5/100.
Цена: за нещастие това уиски вече не се среща по нашите ширини. Няма внос /или поне така беше до преди няколко месеца/. Но ако се намери би било със сериозна цена – преди бе около 220лв, а сегa може би ще гони 300-400 лв.
Редакция от 2016г.: вече някои му търсят и над 700 лв.
Редакция от 2016г.: вече някои му търсят и над 700 лв.
