Whiskeytemple_Vladimir 
Статията мога да обобщя с две съждения – „вкусно уиски“ и „жадни ангели“. И ако първото мое твърдение е лесно разбираемо, ще трябва да поясня защо нарочих някакви си ангели, че са жадни. Преди това обаче следват няколко встъпителни мисли по повод уискито, което заема място в блога под статия № 923. То е шотландски малц от дестиерията Олтмор /Aultmore/, официални версии на която вече съм описвал. Съдейки от визията на бутилката и от надписите по нея, навярно си давате сметка, че този почти 30-годишен малцов дестилат не е пълнен от „Бакарди“, която е компанията, притежаваща Олтмор. Не, уискито е част от търговската линия на бутилировача „Кейдънхедс“ /Cadenhead’s/ – самата серия се нарича „Authentic collection“. Надявам се скоро да успея да ви разкажа от личен опит колко добре зареден е магазинът на Кейдънхедс в Кембълтаун, но преди това да се случи не мога да пропусна да отбележа, че това уиски, заедно с още поне дузина редки благинки, открих по време на Уиски шоуто, което се проведе в София в средата на октомври 2019г. и тепърва предстои да ви говоря за тях. Бях си го отлял и снощи му посветих около час, в който успях да се докосна до една много приятна за мен малцова отвара, аранжирана от уиски експертите от Кейдънхедс. Кои са те?
През 1842г. в Абърдийн, град който посетихме с Яна само преди няколко месеца, Джордж Дънкан полага основите на компанията, която по-късно ще придобие актуалното си наименование – „Cadenhead“. Бизнесът потръгнал добре и скоро към Дънкан се присъединил Уилям Кейдънхед, който след смъртта на Дънкан в края на 50-те години на 19-ти век поел цялостния контрол върху фирмата, чието име променил по своята фамилия.
Под ръководсството на Кейдънхед търговските дела придобили солидни цифрови форми и приходите позволили бизнесът да се разрастне. През 1904г. Кейдънхед починал и бил наследен от пременника си – Робърт Дути, който задал модерния курс на компанията, позволил `и да оцелее предстоящите трудности. По инициатива на Дути на пазала били пуснати две собствени на „Кейдънхед“ марки уиски.
Преломният момент настъпил през 1931г., когато Дути починал – бил блъснат от трамвай, който отнел движещата сила на фирмата. Постът на управленец бил поет от Ан Оливер, която вече била натрупала богат опит в търговските дела. Историците описват като повече от богати складовите запаси на „Кейдънхед“, отговорността за натрупването на които била именно на Оливер.
През 1972г., след неочаквано добър търг и генерирани достатъчно средства, Оливър се оттеглила от бизнеса и компанията била продадена на „J & A Mitchell and Co“, които притежавали тогава, а и днес, дестилерията Спрингбанк /Springbank/ в Кемпбълтаун. Последвало затваряне на магазина в Абръдийн и пренасочване на дейността към местонахождението на дестилерията. Впоследствие новите собственици разширили търговията и отворили фирмени магазини на „Cadenhead“ в Единбург, Лондон, Италия, Дания, Германия, Швейцария а от скоро и във Виена, в които освен уиски предлагат и други алкохолни напитки, част от които от собствените им запаси.
С натрупания дългогодишен опит екипът на Кейдънхед и в настоящето селектира бъчви с алкохол /не само уиски/, които съхранява в собствените си складове и ги обгрижва по необходимия начин, преди финалния етап от живота им, а именно бутилирането им. Така са подходили и към бурето с Олтмор, произведен от едноименната дестилерия.
Името ѝ се превежда като „Големия пожар/ пламък“ и е основана в края на 19-ти век в шотландския район Спейсайд, лоно на повечето дестилерии на острова. Годината е 1896г. – времената на засиленото търсене и предлагане на уиски, известни като „уиски бум“, завършили трагично с „Кризата Патисън“.
За основоположник на дестилерията се приема Александър Едуард, който я изградил с доста труд през 1895/1896г., като година по-късно потича и първият дестилиран алкохол. Едуард притежавал и дестилериите на Oban /по-коректно е да се каже, че я е управлявал/ и Benrinnes, а участвал и в изграждането на Craigellachie /Крагелъхи/, Benromach /Бенромах/ и Dallas Dhu /Далас Ду/, но последващите проблеми около фалита на братята Патисън и трудните пред- и следвоенни събития, довели до спад в производството и накрая – до преустановяване на производството през новия 20-ти век.
През 20-те години Олтмор била закупена от „John Dewar“ за около 20 000 паунда и попълнила семейството на „DCL“ /по-късно станали част от „Diageo“/. През 50-те и 70-те години дестилерията била доразвита с цел задоволяване засилваща се нужда от уиски, а през 1968г. била преустановена практиката ечемикът да се малцира на место, в т.нар. „malting floor“ и тази дейност вече била осъществявана в големите индустриални комплекси – решение, продиктувано от икономически съображения.
Предшественикът на „Diageo“ /алкохолният гигант, притежаващ сега марката „Johnnie Walker“ е плод на обединение на няколко големи компании/ представил на пазара и 12-годишен дестилат, част от серията „Flora & Fauna“, а в средата на 90-те години и 21-годишно уиски, част от серията „Rare malts“.
Заради голямата концентрация на дестилерии в ръцете на „Диажио“ компанията се видяла принудена да се раздели с част от тях, в това число с марката „Dewar`s“ и компанията „John Dewar & Sons“, която преминала в края на 90-те години под контрола на „Bacardi“. През 1998г. „John Dewar & Sons“ закупили /повторно/ Aultmore. Задавали се нови времена.
Новите собственици от „Бакарди“ насочили огромната част от произвеждания алкохол към смесеното уиски Dewar`s и само малка част от близо 3-те милиона литра спирт, които могат да се произвеждат в Олтмор се предлагат под формата на едномалцово уиски. Официалните ботлинги на компанията включват Aultmore 12, Aultmore 18, Aultmore 21 /намира се в магазините по някои от летищата – видях го в Глазгоу/ и Aultmore 25, който е и доста скъп. Олтмор, заедно с тези на Craigellachie, Deveron, Aberfeldy и Royal Brackla формират серията „Последните велики малцове на Шотландия“ /The Last Great Malts of Scotland/, чрез която „Бакарди“ се опитват да се наложат и на този фронт.
Добре, разнищихме историята на „Големия пожар“ и на компанията Кейдънхед. Какви бяха тези ангели от началото? Уискито е пълнено при 43.4% алкохолно съдържание, което обаче не е било редуцирано с вода /знаете, че младият спирт се полага в дъбовите бъчви средно при около 63-65% и градусът в течение на процеса на матурация спада/. С други думи, уискито е cask strength – пише го и на задния етикет. След 28 пълни години на стареене градусите му са паднали до 43.4%, което подсказва, че бурето е дало значителни фири /не знам дали освен градус е загубена и вода/. В Шотландия те се означават като „ангелски дял“ и с това почти литературно понятие се прави опит да се приеме по-леко загубата на алкохол. За мен това бе единственият недостатък на уискито – ако бе бутилирано по-рано при по-висок градус, ми се струва, че бих го харесал още повече.
Алкохолът е бил дестилиран през далечната 1989г. и след първоначално отлежаване в неизвестно за мен по вид буре /предполагам, че е било ползвано вече екс-бърбън буре/, от юни 2015г. до пролетта на 2018г. е съхранявано в малка бъчва от типа хогсхед /малко над 200 литров обем/, в която преди това е имало шери. С добавяне на вода усетих при вкуса киселинност, която намирам за типична за вида олоросо и предполагам, че това шери и ползвано за облагородяване на хогсхеда. Цветът не е подправен с карамел, а течността не е била студено филтрирана. На етикета името е изписано като „Aultmore-Glenlivet“, тъй като в миналото редица дестилерии от Спейсайд, Макалън включително, са ползвали името „Гленливет“ към своето – практика, която официалните версии вече са изоставили, но подобна отразяване се среща все още при независимите бутилировачи. Общо са били напълнени 156 бутилки.
Аромат – спомен за мириса на препарат за полиране на мебели, лепило, череши, черешов пай, сладкиш с червен плод, плодово боле, сладко от ягоди, бренди, карамфил, плодов кейк с киснати в алкохол плодове от червената гама, портокалов сок, сладост, слаба пикантност, сладко от сини сливи, сладък вермут, асоциация с подсилено червено вино, нотки млечен шоколад с малинов пълнеж, шоколад с кафе, дори спомен за шоколадова торта с блат с кафе и червени плодове. Долових още нотки карамел, восък, шери заемки, червени ябълки, спомен като от ръжено уиски или бърбън с високо съдържание на ръж в кашата, мокра пръст. С вода – кафе, дървесина, сушени подправки, печени фъстъци, какао, сгряващо усещане. Вкус – сладост, слаба пикантност, спомен за восък, червени плодове, бонбони виолетки, сушени подправки, тъмен шоколад с червен плод. Отприщва слюноотделянето. С вода – слабо накиселяващо усещане, шери, прегорял крем брюле. Финал – среден, кафе, танини, но не прекомерни, слаба сладост, цитрус, намек за червен плод /череши/, сухота, червени ябълки, форма на свежест. С вода – слаба дървесност, свежест, танини.
Оценка: 88/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
В обобщение: старо уиски с плодов характер, което не се доминира от влиянието на дъба и шерито, ползвано единствено в последните години на съзряването му. Хареса ми повече без вода.
