Whiskeytemple_Vladimir 
Срам, шок, ужас! Едва сега опитвам чудовищния 60-градусов Гленфарклас и моля за извинение. Свеждам засрамено глава и се захващам с писането и представянето му с надеждата, че ще отмия поне частично петното. Добре, че не съм самурай, че вече трябваше да се подготвям за ритуалното „извинение“ с катаната /може би с неин по-малък островръх роднина/. Да, днес ще си помечтаем за Glenfarclas 105 cask strength single malt whisky, който понякога носи, а друг път не означение на възрастта си. Там където я има е 10- или 20-годишна. Вторият изброен е доста по-рядък и скъп, но все така високоградусен. С удоволствие бих го опитал, но съм го срещал само на снимка. Знаете ли обаче кое е наистина срамно и неудовлетворяващо? Политиката на голяма част от шотландските дестилерии /по-редно е да приемем, че това е политика, наложена от техните собственици, които в голямата си част са огромни търговски обединения/ да бутилират уискито си на ръба на законовия му минимум от 40 или 43% алкохолно съдържание.
Етикетът на миниатюрата, послужила ми при подготвяне на настоящата статия, си го казва в прав текст – уиски, пълнено при 60% алкохол. Точка. Ако се върнем на горното ми съждение за срама, то е редно да потърсим отговор на въпроса защо често компаниите избират именно ниските алкохолни деления за повечето си ботлинзи. Първо, бутилирайки при 40-43% компанията печели повече, тъй като продава повече вода и по-малко уиски. Вода, която е ползвала да разреди течността от бъчвата, преди да я насочи към стъклата. Второ, компанията пести количество, тъй като изпитва недостиг на спирт. Когато запасите ти от уиски са по-оскъдни, пълненето при нисък градус позволява да предложиш повече бутилки, за да „нахраниш“ по-широк пазар /не всеки може да го направи с няколко риби/. Третата причина, която най-вероятно ще чуете от човек от съответната компания е, че чрез разреждането се цели удовлетворяване на най-масовия вкус. Високите градуси може и да ми звучат като малцов рай, но има хора, които се плашат от тях и това би ги отказало от съответния продукт. Да, може и сами да се опитат да ги свалят с добавяне на вода, но за големия процент консуматори /не ценители/ това е губеща време и усилия дейност. В тяхно облекчение произвеждащите уискито го настройват /образно казано/ предварително с редуциране на градуса му. Е, има и моменти на рядка малцова благодат, при която дестилериите дават повече от ценното си малцово или зърнено богатство, срещу което получават и повече ценни хартийки с лика на починали хора – парите. Такъв миг е и уискито на Гленфарклас, което виждате наоколо. Фамилната компания от шотландския район Спейсайд също прибягва до ниските алкохолни стойности при някои от дестилатите си, но пък проявява щедростта си към други. Фарклас 105 е най-явният пример.
Може ви прави впечатление, че върху бъчвичката ми лежи стъкленото тяло на миниатюра, чийто етикет се отличава от по-големия батко, извисяващ се до чашата. Малкото шишенце е пълнено на 31.10.2012г., т.е. преди почти 5 години и отразява актуалната визия на Glenfarclas 105. Голямата бутилка е по-стара и вече не се среща под тази форма. Разлика е настъпила и във формата на шишетата, като актуалната версия на „105“ е по-ниска и тумбеста. Независимо от разликите и двете бутилки предлагат един и същи прочит на шери отлежял Гленфарклас, разделени от години. Миниатюрата няма заден етикет и не знам дали е 10-годишна. Ако вземете голяма бутилка означението на възрастта трябва да е посочено или на кутията `и, или на задния `и етикет. За разлика от нея, старата версия е на тези години – факт, отразен на металния `и тубос.
Също там може да прочетете „тайната“, вдъхновила „105“. Под 105 се има предвид алкохолното съдържание според имперската система на определяне на алкохола, ползвана дълги години във Великобритания. Подробно писах за нея при представянето на Benromach 10 y.o. 100 proof. Изчислено в градуси, количеството алкохол се равнява на 60% от цялото съдържимо в стъклото. Уискито за него отлежава в бъчви от шери първо и последващи пълнения /предполагам, че част от бъчвите са от американски, а други от испански дъб/. Цветът му навярно не е подсилван с карамел Е150. Хората от рода Грант, притежаващ Фарклас, се гордеят с това, но е редно тази характеристика на благинката да бъде отразена и на самия етикет. Изисква го коректността към потребителя. Не съм сигурен дали уискито е студено филтрирано.
Аромат – интензивен, пикантен, спиртен в началото. Нотки боров мед, слаба сладост, плодове от тъмната гама, череши, черешов ликьор, череши и ягоди, киснати в алкохол. Нотка зърно, свежест, канела, карамфил, меденки със сливово сладко, сушени кайсии, следите от шери. Ванилия, цветна нотка, мокра дървесина, шоколад, но не изцяло тъмен. Щрихи сладко от сини сливи, компот или сладко от кайсии, орехи и орехови сладки. С вода /добавях щедро на два пъти/ – шоколад, още карамфил, плодове, напоени с алкохол, по-слаба спиртност, влажен шкаф и младост. С още вода – пипер, индийско орехче, още шоколад и повече шери. Вкус – мощен, интензивен алкохолен пристъп, съчетан със сладост, плодово сладко от сливи, череши и стафиди, киснати в ром, слаби танини, подправки и нищожен спомен за опушеност. С вода – обилна сладост, череши и джинджифилова пикантност. С още вода – сладост, явно винено влияние и бонбони „пияни вишни“. Финал – среден, сгряващ интензивен, носещ слаб спомен за тъмен шоколад, восъчна пита, мед, сладникав грейпфрут и отново асоциация с киснати в алкохол плодове. По-късно се появи и усещане за свежест, напомнящо ми на магданоз, слаби танини и прилика със сладката, но все още неалкохолна течност, която в процеса на производство на уиски се нарича „уорт“ /wort/, наподобяваща боза. С вода – тъмни плодове, пикантност, танини и сладост. С още вода – към изброеното бих добавил цитрус, восъчна пита и кожата на сините сливи.
Оценка: 85-86/100 /последвайте линка в червено за още подобни статии/. Цена: литрови версии тук могат да се намерят за около 60 лв.
В обобщение: гигант, обвит в алкохол и шери, който ще разгърне потенциала си при търпение и добавяне на вода.
