Whiskeytemple_Vladimir 
Първото, което ми направи впечатление е, че дестилерията е красива. Масивните каменни зидове и архитектура очароват веднага. И тъй като бяхме подранили за предстоящия тур, бяхме насочени от гида ни, приветливата Шели, към чудесните градини зад дестилерията /по спомен той бе на цена от 5 паунда на човек/. Не успяхме да ги обходим, тъй като са доста просторни, но от видяното предполагам колко красота крият през цялото си протежение. Противно на всяко очакване, Шотландия през периода бе повече от топла, дори за нашите стандарти и слънцето често грееше със силата на златист малц, в което може да се убедите сами от снимките по-долу.
Чистота и свеж въздух очакват всеки, посетил красивата зеленина. Явно пролетта тук идва по-късно, тъй като зеленият нюанс бе още светъл, а и по дръвчетата се забелязваше цвят. И тъкмо, когато преживяването ни заприлича на епизод на предаването „Бразди“, дойде моментът за нашия обход на дестилерията. По правило той започва пред посетителския център, в който се помещава и магазинът с предлаганите от компанията артикули, които не са чак толкова много, а по мое мнение някои от тях бяха прекалено скъпи /визирам някои от по-специалните дестилати/.
Групата ни включваше семейство от Австралия и двойка от Германия, решили да запълнят престоя си в Шотландия с уиски визита, на каквато се е радвал и Глен Грант през 2013г., когато е посетен от принц Чарлз.
И преди да ви пренеса в съществените помещения за производството на вкусната плодово-медена отвара, ще си позволя да ви споделя нещичко за миналото на дестилерията.
История
за двама трафиканти и незаконни дестилъри. Така започва битието на
дестилерията Glen Grant, „родена“ в богатия на уиски район Спейсайд в
Шотландия, притежавана някога от „Chivas Brothers“, а към настоящия момент
от „Групо Кампари“.
Назад
във времето, братята Джон и Джеймс Грант /подвизавали се преди това в
дестилерията Aberlour/ решили да влязат в правия път и взели лиценз за
производството на уиски, а за начало на жизнения път на дестилерията се
приема 1840г. Както споменах, поне тогава се сдобили със законен лиценз.
Иначе братята твърдели, че дестилират уиски на това място от 1823г.
Към
края на 19-ти век компанията попаднала в ръчичките на „Майора“ Грант
/Джеймс Грант младши, син на един от двамата братя/, който бил находчив
младеж, чиито идеи и реализации носят слава на напитката в бъдещите
години. Освен въвеждането на електрическото осветление в дестилерията
/през 1861г./, „Майорът“ притежавал и кола, което за онези години си
било събитие от еквивалента на 15-та заплата в България. Последвали и
иновации в технологията на производството на малцово уиски.
Силните
години на марката продължили и през 20-ти век, проявени и в
сътрудничество с Гленливет. В първите години на 20-ти век на сцената се
появила новата компания „Glenlivet & Glen Grant Distilleries Ltd“,
към която през седемдесетте години се присъединили още
„Longmorn-Glenlivet Ltd“ и „Hill Thompson & Co“, за да се появи
новия субект „Glenlivet Distillers“. През 1978г. компанията „Seagrams“
купила Glenlivet и Glen Grant и ги добавила към „семейството“ на Chivas.
По-късно „Seagrams“ били закупени от Перно Рикар и Диажио, за да се
стигне до 2006г., когато дестилерията била придобита от Кампари. Връзката между дестилерията и Италия се проявява и във факта, че именно за този пазар Глен Грант пуска свой 5-годишен едномалцов ботлинг.
Освен
чистата фактология за бранда могат да се споменат още няколко неща.
Колкото и да е странна за нас, тъй като марката не е от най-познатите
тук, дестилерията си е име в Шотландия. Визирам не само големия
производствен обем от около 6 млн. литра, а и факта, че Глен Грант е
една от първите иновативни компании от началото на 20-ти век, която е
бутилирала и предлагала едномалцово уиски, на пук на статуквото от
началото на миналия век. Ако към днешна дата стандартните версии на
бранда са консумирани предимно в южните европейски страни с кола /?!?!/,
то някои от старите дестилати са си доста скъпи и предполагам интересни
напитки, в т.ч. и за видните ценители на уискито. Не говоря за
официални версии, а за такива, предлагани от независимия бутилировач
Gordon & MacPhail, който има установени добри отношения с компанията
от близо век и на пазара могат да се срещнат пълнени от него бутилки на
доста зряла възраст, отлежавали изцяло или частично в шери бъчви, при
това на солидна стойност. Видях, че предлага дори 50-годишен Glen Grant,
който както предполагате е доста скъп /в това се убедих и след като
посетих магазина на G&M в гр. Елгин/.
Производството на уиски е невъзможно без подходящата зърнена култура, в случая покълнал ечемик. Не съм сигурен дали някога дестилерията сама го е малцирала, но понастоящем по икономически причини се набавя от специализирани в малцирането му предприятия /част от дестилериите в района ползват услугите на комплекса в гр. Бъки/. След пристигавето му в дестилерията той се смила и пречиства от камъни и остатъчните отпадъци и се насочва към големия метален съд, наречен „mash tun“ /“меш тюн“/. В него раздробените ечемични зърна се заливат три пъти с гореща вода, която цел е да отдели захарите от зърното, които впоследствие ще бъдат дестилирани през медните казани. В огромния съд е изградена система, която разбърква сместа при добавянето на водата.
Получената сладникава течност, наречена „wort“ /уорт/, се изпомпва през тръбите в помещението и се насочва към дървените съдове /“wash back“/, в които към нея се прибавя маята, необходима за отпочване на ферментационните процеси, превръщащи захарите в алкохол. По спомен в Глен Грант те бяха 10 на брой с внушителния обем от над 90 000 литра. Също са снабдени със специален механизъм, наподобяващ перка, който разбърква бълбукащата субстанция. След определения брой часове /денонощие и повече/ се получава течност, наричана „wash“ /уош/, която на вкус наподобява бира и е с алкохолен градус от около 7-8%.
На дестилация подлежи именно течността „уош“. Глен Грант практикува двойна дестилация, като разполага с няколко двойки медни казани. По размер не са от най-големите. Първият се нарича „wash still“, а вторият, който е и по-малък по обем – „spirit still“.
Някога казаните са се подгрявали директно с въглища, но сега това се случва посредством пара, загряваща тръби в основата на казаните. В двора на дестилерията е разположен един от старите образци, подгрявани с въглища.
Дестилираният алкохол през първия казан, „wash still“, се нарича „low wine“. Той подлежи на последваща дестилация през втория казан. При него течащия алкохол се дели на три части: начало /foreshots/, сърцевина /heart/ и опашка /feints/. За пълнене в бъчвите се ползва единствено средната част. Изтеклият в началото и в края на дестилацията спирт се дестилира отново с получения алкохол „low wine“ от следващата партида.
Напълнените бъчви /от бърбън и шери/ се разпределят в различни складове. В рамките на дестилерията са налични подобни красиви постройки с характерните прашни подове, в една от които успяхме да надзърнем. Снимките обаче не бяха разрешени. Надявам се да ми повярвате, че ароматът вътре бе чудесен.
Финалът на вкусното изживяване полага кратката дегустация на две малцови уискита на дестилерията. Едното от тях се намира в голяма част от нашите магазини. Това е младият Glen Grant The Major`s reserve, който е едно приятно свежо уиски с явен бърбън профил. Другото уиски, което опитахме бе по-зрелият и тъмен на нос 10-годишен Глен Грант, при който шери нотките бяха по-отчетливи /мисля, че стандартният е изцяло бърбън отлежал/.
С това приключва и обзорната статия за приятното посещение в дестилерията Глен Грант.
Наздраве, приятели!
Качество преди количество!
