В навечерието на Бъдни вечер и на богато отрупаните маси реших да подготвя празничната статия № 502, в която ще поговоря за шотландското уиски Гленротъс, произведено в региона Спейсайд. Гленротъс /или Гленротс/ е дестилерия на около век и половина, през което време се е утвърдила като снабдител на малцово уиски за нуждите на смесените дестилати. Освен като малцов „донор“ продукцията на дестилерията може да бъде открита и като едномалцово уиски, вече достъпно и на нашия пазар. Днес ви представям именно такова, носещо името „Vintage reserve“, с превода на което ще се заема след задължителните за блога факти за производителя.
Гленротъс се намира в района Спейсайд в Шотландия, в близост до дестилериите на Макалън и Глен Грант. Възниква през 1878г., а през 1879г. е произведен първият алкохол. За основател се сочи подвизаващият се преди това в Макалън Джеймс Стюарт. Стюарт имал съдружници в новото начинание, които поели контрола над Гленротъс, след като той фалирал /Стюарт притежавал и лиценза за Макалън по това време, с който също се разделил/.
Краят на 19-ти век бил белязан със засиленото търсене на шотландско уиски, което наложило разширяването на дестилерията, която на два пъти в рамките на около десетина години била засягата от пожар. През 1884г. дестилерията е прекръстена на Glenrothes-Glenlivet.
В края на века собствениците се обединили с господарите на Bunnahabhain /Бунахабън/ и заформили новия субект Highland Distillers Company Ltd., под чието управление дестилерията посрещнала новия век и увеличения производствен капацитет.
През 20-ти век на няколко пъти били добавяни двойки медни казани. Дестилерията отново била зесената от пожари, но оцеляла. По-добри години настъпили след края на Втората световна война, когато малцът на Гленротъс заел своето място в смесените уискита Famous Grouse и Cutty Sark.
През 1999г. Highland Distillers Company била закупена за около 600 млн. паунда от Едрингтън груп /обединение, притежаващо Макалън и Хайленд Парк, в което съществено участие има и компанията Уилям Грант и Синове, притежаваща малцовите дестилерии Гленфидик, Балвени, Кининви, Ейлса Бей, Тюламор Дю и смесеното уиски Грантс/. И за да стане още по-объркано, през 2010г. независимият бутилировач Бери Брос и Руд /компания от Лондон/ закупил правата върху марката „Glenrothes“, докато собствеността върху едноименната дестилерия останала в ръцете на Едрингтън груп, която ползва голяма част от дестилираното малцово уиски за споменатите по-горе блендове.
Винтидж ризърв опитах за първи път преди два месеца, когато проведохме поредната уиски дегустация в Шумен, след която оставих течността да се развие под влияние на въздуха. През изминалите години продуктите на Гленротъс носеха означение на реколтата си, т.е. на годината на производството си и се надявах и този NAS да предложи качеството, за което бях чел, но което по време на класа остана скрито за мен. По ред причини, по мое мнение изцяло продиктувани от желание за продажба на младо уиски, тези дестилати /поне официалните ботлинзи/ стават все по-рядки и скъпи, а на тяхно място се появиха течности с интересни имена, при които обаче не се сочи нито възраст, нито година на дестилация /т. нар. „vintage“, за който говорих в първия абзац/. В рекламната историята около ботлинга от снимката може да прочетете, че той включва уиски от различни реколти – някои дестилирани в края на 80-те години, други през 2007г. Тъй като шотландското законодателство забранява подобна информация да бъде отразявана на етикета, то производителите биха били длъжни да сочат единствено най-младата ползвана бъчва /ако приемем, че рекламата отразява действителното положение, то това ще бъде тази от 2007г./. Това автоматично би определило уискито като младо и би отказало доста хора да платят високата чу цена /в България е около 80 лв./. Затова уискито носи името „Vintage reserve“. На практика то е на около 9 години.
Течността е студено филтрирана и е бутилирана едва при 40%. Попадал съм на информация, че Бери Брос и Руд не ползват карамел за Гленротъс, но това също не е категоричен факт /надявам се да е така/. И за финал, уискито отлежава в бъчви от бърбън и шери.
Аромат – бонбонена сладост, подсладена и ароматизирана заквасена сметана, цитрус, спомен за зрели кайсии, ферментиращи кайсии, нотки зряло грозде, осезаема сладост, пикантност, щрихи ябълки, доза спиртност, издаваща младостта, шери заемки, спомен за тропически плод, може би банан. Долових и асоциация с печени солени ядки, коледен сладкиш, свежа нотка, зелени билки, кулинарни сладкарски подправки, индийско орехче, карамфил, усещане, което остава вдишването от пакет с пудра захар, стафиди, слаба парфюмност, отчетлива нотка ванилия, карамел и още следи от шери. Цитрусовият нюанс се развива и през следващите минути. Бих оприличил аромата като този от сладкарски магазин, в който предлагат бонбони и сушени плодове. Добавих няколко капки вода, но не открих съществена промяна. Вкус – интензивен за този градус, пикантност и то осезаема, спомен за кайсии, свеж жълт плод, сладост, но не толкова силна, колкото издаваше носът, восък и мед, джинджифил, ябълки, цитрус, но горчивината отсъства, спомен за ферментиращ плод и зелена тревиста нотка. Стори ми се някак остър. С вода – сладост, става по-маслен, пикантността отслбава, но не изчезва. Финал – къс до среден, оставящ сгряващо усещане, приятна пикантност, слаба сладост, която постепенно се засили, отново спомен за кайсии, малз, масло, ябълки, мед, спомен за дъвка и тревист нюанс. С вода – леки танини, свежест и пикантност.
Оценка: 80-81/100.
В обобщение: уиски с натрапчиво сладникав и плодов мирис. Дори и по моите стандарти бе малко в повече сладък и парфюмен. Вкусът и финалът носят приятна пикантност, но оставиха в мен чувството, че уискито се усеща прекалено младо.