В навечерието на осмата уиски дегустация, която организираме в гр. Шумен се чудех какво уиски да ви представя. Изначално бях решил листата от вкусотии за събитието, което ще се проведе на 02.06.2016г. под зоркия ми поглед, да остане извън страниците на блога преди да премине класа, за да не влияя на мнението на присъстващите, част от които предполагам биха прочели тази статия преди това. Но и аз като котката, пострадала от своето любопитство, не се стърпях и опитах малцовете, които надлежно бях сортирал и подредил в дрешника. И като се почна така – цяла неделя. Не опитването, а писането. Не мога да се стърпя да не споделя с вас готовите си бележки за петте уискита, които чинно стоят изправени в шкафа /п.с. не съхранявайте бутилките с уиски легнали/. Тъй като дестилатите са пет, то и статиите за тях ще бъдат също толкова, а представянето им ще следва подредбата на уискитата за самия клас, която дори вече сънувам. Началото поставя едно непознато за мнозина уиски, на което се пада трудната задача да открие серията с ревюта. От ученическите и студентските си години знам, че да си първи не винаги е лесна задача, но пък 12-годишният Олтмор се доказа в това нелесно начинание.
Дестилерията, чието име се превежда като „Големия пожар/ пламък“ е основана в края на 19-ти век в шотландския район Спейсайд, лоно на повечето дестилерии на острова. Годината е 1896г. – времената на засиленото търсене и предлагане на уиски, известни като „уиски бум“, завършили трагично с „Кризата Патисън“. За основоположник на дестилерията се приема Александър Едуард, който я изградил с доста труд през 1895/1896г., като година по-късно потича и първият дестилиран алкохол. Едуард притежавал и дестилериите на Oban /по-коректно е да се каже, че я е управлявал/ и Benrinnes, а участвал и в изграждането на Craigellachie /Крагелъхи/, Benromach и Dallas Dhu, но последващите проблеми около фалита на братята Патисън и трудните пред- и следвоенни събития, довели до спад в производството и накрая – до преустановяване на производството през новия 20-ти век. През 20-те години на 20-ти век била закупена от John Dewar за около 20 000 паунда и попълнила семейството на DCL /по-късно станали част от Diageo/. През 50-те и 70-те години дестилерията била доразвита с цел задоволяване засилваща се нужда от уиски, а през 1968г. била преустановена практиката ечемикът да се малцира на место, в т.нар. „malting floor“ и тази дейност вече била осъществявана в големите индустриални комплекси. Предшественикът на Diageo /алкохолният гигант, притежаващ сега марката Johnnie Walker е плод на обединение на няколко големи компании/ представили на пазара и 12-годишен дестилат, част от серията „Flora & Fauna“, а в средата на 90-те години и 21-годишно уиски, част от серията „Rare malts“. Заради голямата концентрация на дестилерии в ръцете на Диажио компанията се видяла принудена да се раздели с част от тях, в това число с марката „Dewar`s“ и компанията John Dewar & Sons, която преминала в края на 90-те години под контрола на Bacardi. През 1998г. John Dewar & Sons закупили /повторно/ Aultmore. Задавали се нови времена. Новите собственици насочили огромната част от произвеждания алкохол към смесеното уиски Dewar`s и само малка част от близо 3-те милиона литра спирт, които могат да се произвеждат в Олтмор се предлагат под формата на едномалцово уиски. Официалните ботлинги на компанията включват Aultmore 12, Aultmore 18, Aultmore 21 /намира се в магазините по някои от летищата – видях го в Глазгоу/ и Aultmore 25, който е и доста скъп. Трите дестилата, заедно с тези на Craigellachie, Deveron, Aberfeldy и Royal Brackla формират серията „Последните велики малцове на Шотландия“ /The Last Great Malts of Scotland/.
Уискито ме впечатли на първо място с атрактивната си визия. Бутилката му е чудесна и се нарежда сред най-красивите, попадали ми до момента. Освен това тя идва в удобен кръгъл тубус, който е и подходящата форма за съхранение на ценното стъкло, тъй като картонените кутии на някои други ботлинги благоприятстват чупенето им. По-важно обаче е съдържанието. А тук, то е на високо ниво – освен означение на възраст, дестилатът носи натурален цвят, което е несвойствено за политиката на Бакарди – не съм опитвал до момента Деверон, но всички други дестилати на компанията са с подсилен цвят. Освен това, течността не е студено филтрирана, което не се отнася за представителите на Royal Brackla и Aberfeldy и носи солиден алкохолен градус – 46%. По цвета на вкусотията можем да предположим, че уискито отлежава в бивши бърбън бъчви, навярно ползвани повече от веднъж. И за да завърша очерка подобаващо ще отбележа, че бутилката е номерирана.
Аромат – мед, бяло вино, захаросани сушени тропически плодове: ананас, папя, банани и манго, обилна сладост, лека парфюмност, силна свежест, сладко от кайсии, жълти и зелени ябълки. Асоциацията с бяло вино /в частност със сладкия сотерн/ се засили. Долових още ванилия, цитрус, близалка, пикантност, джинджифил, билки, билков чай, ванилов крем, лека спиртност и още свежест. С вода – свежи жълти и зелени зрели плодове, сок банан или мултимитамин, ябълки и мокра дървесина. Вкус – ядки, масленост, сладост, джинджифилена пикантност, свежест, ябълки, лешници, а при второто отпиване още пикантност и лека грейпфрутова горчивина. С вода – обилна сладост, плодове, същевременно по-слаба пикантност и нищожна горчивина, които след последващите отпивания се засилиха, но вкусът остава все така свеж. Финал – къс до среден, сладникав, ядки, свежи зрели плодове, приятна сгряваща пикантност, отново лешници, жълти сливи, малц, асоциация с бира, без характерната за нея горчивина и засилваща се сладост. След второто отпиване се отключва повече горчивина, пикантност, мента, а след това и сладост. С вода – началото поставя ментовата нотка, малц, следвана от горчивина и сладост. Откроих още свежест, тревистост и зърнена нотка. Оценка: около 86/100. Цена: срещал съм го до 120 лв. Все още не се внася официално, както и по-старите му роднини.
В обобщение: вкусно пролетно свежо уиски. Бърбън бъчвите в случая вършат чудеса.
Whiskeytemple_Vladimir 
