Dark Mode On / Off

Royal Lochnagar 12 y.o. single malt whisky

 
 В малцовия свят съществуват благинки, които още с появяването си на лавицата в някой магазин и биват „обречени“ на почти моментална продажба – интересът към тях понякога е продиктуван от качествата на течността в стъклото, понякога от рекламната сила, изградила медийния ѝ образ. Други пък срещат трудности с привличане на интереса на потенциалния купувач – бих причислил 12-годишния Роял Лохнагар /Royal Lochnagar/ към тази втора категория. Ако не бъркам, вече не се внася официално в България и причината е слабият интерес към него. Преди няколко месеца, в края на октомври 2018г., ако трябва да съм по-конкретен, успях да открия стара негова визия, стояща забравена в склад и я прибрах за бъдещо представяне. Липсата на солидни продажби тук не възприемам като отражение на качеството на течността и не се колебах и за секунда. Бутилката отворих още същата вечер, споделих драм с Яна и след като смених дефектния корк с нов, оставих шишето да зимува на спокойствие в шкафчето. Пролетта дойде и в края на април направих снимките към статията, а малцът опитах снощи.
 
 
 Дестилерията е непозната и това е едва нейното второ дефиле в блога. Намира се в шотландските Висини и започва жизнения си път още през 1823г., когато Джеймс Робъртсън я изградил на брега на река Дий. Робъртсън бил от групата на незаконните производители на уиски и когато се сдобил със законен лиценз, бившите му колеги решили да драснат клечката. Той обаче не се отказал и през 1826г. изградил нова дестилерия в района, наречена вече Лохнагар /Lochnagar/. Изненада! И тя изгоряла. Накрая в близост до „огнището“ създал трета, но тя не била от най-успешните и затворила врати през 60-те години на 19-ти век. 
 
 За сметка на това, през 1845г. Джон Бег основал дестилерия с името „New Lochnagar“ в близост до краската резиденция – замъкът Balmoral. Благодарения на това си разположение, но най-вече на търговския нюх на Бег дестилерията си спечелила кралската благословия, материализирана в правото да снабдява кралския двор с уиски /получила т.нар. „royal warrant“/, след като била посетена от принц Албърт и кралица Виктория. След този момент, 1848г., дестилерията придобила актуалното си име Royal Lochnagar /Роял Лохнагар/.
 
 
 Бег Старши починал през 1880г. и бил заменен от сина си Хенри. Хенри не бил от най-умелите ръководители и предоставил управлението на мениджър. Към 1896г., когато починал, собствеността върху дестилерията била разпределена между всяко едно от децата му. В началото на 20-ти век отново насъпила ръководна промяна, за да се стигне до 1916г., когато била придобита от познатата ни компания „John Dewar & Sons“, която на свой ред била придобита през 1925г. от „DCL“, които се явяват предшественик на настоящия господар и алкохолен гигант – „Diageo“. 
 
 С течение на годините дестилерията била осъвременявана и доразвивана /най-значимо през 1963г./, като основният процент от близо 500 000 литра дестилиран алкохол на година се насочва към смесените уискита Johnnie Walker Black и Johnnie Walker Blue. През 2005г. продуктите на дестилерията били добавени към линията „Класически малцове“ /Classic malts/ на „Диажио“.
 
 
 Отсъствието от пазара ярко контрастира с миналото на Лохнагар. Получената аристократична признателност, дадена под формата на кралско свидетелство /споменатия вече royal warrant/ е дала възможност дестилерията не само да промени името си на Royal Lochnagar, но и да се рекламира като производител, добиващ алкохол с качество, оценявано високо дори от благородник. Тези славни времена на Лохнагар като че ли са останали назад във времето и ако сега проявявате интерес към нея, то е добре да потърсите нейни варианти сред гамата на независимите бутилировачи, които също не са особено богати – може би и заради малкото количество алкохол, което се дестилира годишно, но най-вече заради отредената ѝ задача по снабдяване на смесените уискита с нужния малц.
 
 
 Конкретната 12-годишна версия е презентирана в духа на настоящето на Лохнагар – при минимално допустимото алкохолно съдържание от 40%, с добавен карамел е150 и след студена филтрация. Не успях да открия достоверна информация за ползваните бурета, но бих предположил, че основният процент е от ползвани екс-бърбън бъчви, които биха били и най-достъпни за малката дестилерия.
 
 
 Аромат – свеж профил, зелени круши, зелени ябълки, малц, мед, слаба парфюмност, сладникав мотив, накиселяваща дюля, запечена ябълка, лимон, далечна асоциация с прах, слаба пикантност, бинт, прегорял жълт плод, слаб тъмен нюанс, карамел, ванилия, пудра захар, тестен сладкиш с пудра захар, щрудел с ябълки, плодова дъвка, зелен домат. Кайсии, слаба прилика с гроздов сок, обгорено дърво и още ванилия. С вода – изпъква свежият плодово-зърнен профил. Вкус – маслен, сладникаво усещане, нотки лимон, джинджифил, свежи ябълки и круши, зърно, тревистост, нектарини. С вода – масленост, ванилия, сладост, свежи тонове. Финал – къс до среден, сладникав, пикантен, сгряващо усещане, свежи плодове, лимон, препечено, усещане за нагарчащи кайсиеви ядки и магданоз. С вода – слаби танини.
 
 Оценка: 82-83/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: коства ми около 50 лв.
 
 В обобщение: свежо плодово уиски с пикантен характер и слаб спомен за обгорено.    
 
 
  
Абонирайте се за публикациите от блога с електронната си поща
Важно: след като го направите, ще получите писмо от Feed Burner. В него е приложен линк, който трябва да отворите, за да активирате абонамента си.


Delivered by FeedBurner

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram