„Огън от любов, най-щастливият пожар …“ Тра-ла-лаа. Не си поставям диагноза … все още. Здравейте, приятели! Добре сте дошли в блога за уиски ревюта и дегустации и преди да загубите дирите на ревюто, позволете ми да поясня – огънят в началния ред използвах единствето, за да подскажа какво се е случило с новата за блога дестилерия на Роял Лохнагар /Royal Lochnagar/ и то на два пъти след изначалното `и изграждане. Точно така, говоря за пожар и огън.
Сочи се, че дестилерията от Висините започнала жизнения си път още през 1823г., когато Джеймс Робъртсън я изградил на брега на река Дий. Робъртсън бил от групата на незаконните производители на уиски и когато се сдобил със законен лиценз, бившите му колеги решили да драснат клечката. Той обаче не се отказал и през 1826г. изградил нова дестилерия в района, наречена вече Лохнагар /Lochnagar/. Изненада! И тя изгоряла. Накрая в близост до „огнището“ създал трета, но тя не била от най-успешните и затворила врати през 60-те години на 19-ти век. За сметка на това, през 1845г. Джон Бег основал дестилерия с името „New Lochnagar“ в близост до краската резиденция – замъкът Balmoral. Благодарения на това си разположение, но най-вече на търговския нюх на Бег дестилерията си спечелила кралската благословия, материализирана в правото да снабдява кралския двор с уиски, след като била посетена от принц Албърт и кралица Виктория. След този момент, 1848г., дестилерията придобила актуалното си име Royal Lochnagar.
Бег старши починал през 1880г. и бил заменен от сина си Хенри. Хенри не бил от най-умелите ръководители и предоставил управлението на мениджър. Към 1896г., когато починал, собствеността върху дестилерията била разпределена между всяко едно от децата му. В началото на 20-ти век отново насъпила ръководна промяна, за да се стигне до 1916г., когато била придобита от познатата ни компания John Dewar & Sons, която на свой ред била придобита през 1925г. от DCL, които се явяват предшественик на настоящия господар и алкохолен гигант – Diageo. С течение на годините дестилерията била осъвременявана и доразвивана /най-значимо през 1963г./, като основният процент от близо 500 000 литра дестилиран алкохол на година се насочва към смесените уискита Johnnie Walker Black и Johnnie Walker Blue. През 2005г. продуктите на дестилерията били добавени към линията „Класически малцове“ /Classic malts/ на Диажио.
Това е първата среща с уиски от Роял Лохнагар и бях по-изчерпателен в историческия очерк. За да се реванширам се насочвам към бележките за конкретното уиски. Както споменах, едномалцовите /официалните версии поне/ дестилати са рядкост. Затова пък уиски с това име често може да бъде открито сред продуктите на независимите бутилировачи, какъвто е и Дъглас Ленг / Douglas Laing/, от чийто сайт ползвам горното изображение. Благодарение на Пепи Керемедчиев от Optimist1 и на Стан Недев до мен достигна мостра от 17-годишния Роял Лохнагар, пълнен от само една бъчва с № 10434. Уискито в тази му вариация е част от серията „Old Particular“, бутилирано е при 48,4% в натурален цвят и в отсъствие на студена филтрация. Течността е отлежавала в бъчва от типа refill butt /това ще рече бъчва от шери с обем над 500 литра, която в случая е ползвана за съхранение на уиски неколкократно/. Цветът е доста блед, но на мен ми хареса. Причината за това е, че не е ползван оцветител карамел Е150а, а самата бъчва явно е ползвана 3-4 пъти /поне/ и дървото е отдало силния си натурален нюанс на предходните дестилати. И преди да премина към дегустационните си бележки, искам да вметна още нещо – когато попаднете на уиски, отлежавало в бъчви от типа „butt“, особено когато те са неколкократно ползвани, знайте, че уискито би могло да бъде „по-младолико“ на нос и вкус от очакваното. Обяснението се крие в това, че при бъчви от голям обем, особено когато вече не са толкова активни, колкото при първо или второ пълнене, за стареенето на уискито са необходими повече години, тъй като площта на бъчвата е по-голяма. За сравнение, уиски с подобна възраст, дори и от същата дестилерия, би се усещало по-различен начин ако е съзрявало в американска бърбън бъчва /около 200 литра/ или в хогсхед /hogshead – преработена бъчва с разширен обем до 240-260 литра/.
Аромат – билки, треви, сладост и пикантност, мед, лека спиртност, свежест и лек винен привкус. Мирисът му ми напомни на шампанизирано вино, кокос, зеле, като долових още слаба дървесност, мандарини, цветя, плодови бонбони. Създава впечатление за по-младо уиски. След време се появиха и жълти плодове като манго, крем от сладкиш, сладко от жълт плод /праскови и кайсии/ и тютюн. С вода – плодово сладко, далечна асоциация с шери нотки, сладко от тъмен плод и още свежест. Вкус – обилна сладост, солидна пикантност, сушени плодове /жълти/, флоралност, свеж и интензивен. Открих още асоциация с восък, далечен спомен с опушеност /много слаба/ и зелени ябълки. С вода – още сладост и по-скромна пикантност. Финал – среден, пюрфюмност, сгряващ, мед, лека сухота, постепенно се разкрива и сладост, която взема връх, крем карамел, горена захар, печена тиква /препечената `и коричка в частност/, слаба горчивина при второто отпиване. С вода – череши, киснати в алкохол и пикантност.
Оценка: 85/100. Цена: около 130-140 лв.