Не знам дали чудовището от езерото Нес съществува, но съм сигурен, че от спряганото за негово леговище езеро /Лох на галски означава именно езеро/ извира реката Нес, която не може да се похвали с чутовна дължина /изчисляват я на около 20 км/, но пък има щастието да прорязва красивия град Инвърнес, охраняващ подстъпите към непристъпните шотландски Висини, в които всички знаем, че преди много години се е родил Дънкан Маклауд, който черпеше силата си от обезглавените си противници. Тази година минах през централната част на града, впечатляващ с монолитната си каменна архитектура, но с Яна гонехме друг автобус към Дъфтаун и нямаше вариант да го разгледаме. Не видях и реката, но престоят ни бе сведен до около час на тамошната автогара. Ако обаче вие имате път за по-дълго в тази посока – не го пропускайте. Не само заради сградите и старинната атмосфера, но и заради факта, че Инвърнес е приютявал две дестилерии, паднали в жертва на икономическата криза от 80-те години на 20-ти век, които към днешна дата не съществуват физически, тъй като са напълно разрушени и споменът за тях е запечатан в последните оцелели бъчви/ бутилки с тяхно уиски. Дестилериите, които визирам са Glen Albyn /Албин е име вдъхновено от галското наименование на Шотландия – Alba/ и Glen Mhor /Глен Вор или Вар/, чието уиски ще напълни страниците от статия № 634 в блога Храм на уискито.
Глен Вор /или Вар – знам, че произношението не е това, което очаквахте/ е дестилерия, основана в края на 19-ти век от Джон Бърни и Чарлз Макинли от компанията-производител на уиски „Charles Mackinlay & Co“. Това се случило през 1892г. в град Инвърнес. Към този момент Бърни вече имал опит от работата си в намиращата се един хвърлей дестилерия на Glen Albyn. Името на Glen Mhor пък било избрано заради близката долина на езерото Нес, а в превод означава „Великата долина“.
През 20-те години на 20-ти век Бърни и съдружника му закупили Глен Албин и двете дестилерии преминали в общи ръце. В рода Бърни се запазили до 70-те години на века, когато синът на Джон Бърни ги продал на натрупващия все по-голяма сила търговски субект, „DCL“ /Distilleries Company Limited/, комуто било отредена съдбата да участва след време във формирането на алкохолния гигант Диажио /Diageo/, притежаващ най-много шотландски дестилерии в момента от всеки друг конкурент. Към онези години необходимото количество малц се произвеждало на място в Глен Вор чрез т.нар. „Saladin box“ /помещение, снабдено с подобие на архимедов винт, служещ за обръщане на ечемика/, но DCL преустановили тази практика.
Историята на Glen Mhor приключила в средата на 80-те години – заради икономическата криза и слабото търсене на уиски тя преустановила производството си, за да се стигне до 1986г., когато дестилерията била разрушена. По-късно на нейно място възникнали търговски площи.
Глен Вор не може да се похвали с много на брой официални свои ботлинзи. „Трохите“ от някогашното производство са разпределени предимно сред компаниите-независими бутилировачи и са рядкост.
На независимите бутилировачи, в частност на „Hart Brothers“, дължа удоволствието да се докосна до историята на дестилерията. Преди няколко месеца, по време на феста „Whisky, rum & wine 2017“ приятели проведоха клас, на който този ботлинг бе представен. Така до мен достигна необходимото количество за ревю – шанс, който не можеше да бъде проигран. Това, което Харт Брадърс са закупили са били бъчви с Глен Вор, дестилирани през 1976г., които са бутилирали при 43% алкохолно съдържание 20 години по-късно. Познавайки практиката при подобните компании-бутилировачи, мога да предположа, че цветът на течността е натуралният, но имам съмнения, че тя е била студено филтрирана. За нещастие, не открих надеждна информация за вида бъчви, ползвани за съхранението на уискито, но бих предположил, че сред тях има ползвани вече бъчви от шери, съчетани с такива от бърбън. И това ако не е история в чаша, не знам кое би било. Ботлингът пък е бил част от нарочна серия на компания, известна като „Finest Collection“. Ред е за бележките ми.
Аромат – ванилия, цитрус, хартия, намек за билки и мента, сладост, примесена с лек намек за лимонена или грейпфрутова кора, препечено дърво, слаба асоциация с опушеност, свежест, сладко от праскови или кайсии, влажна дървесина, лек винен нюанс, карамел, бананов сладкиш, бананов крем, малц, препечена филия с масло и портокалов мармалад, доза спиртност и съвсем слаба пикантност. Щрихите ванилов крем с жълти плодове се доразвиха, като изпъкна и споменът за сушени жълти плодове. С вода /добавих само една-две капки/ – далечен тъмен спомен като от „refill sherry“ бъчва, препечено, сок от бъз или арония, мотив млечен шоколад. Вкус – маслен, нищожно пикантен, медено-малцов, сладникав цитрус. И тук долових далечните опушени заемки. Отприщва слюноотделянето, свежест, мента, зрял ананас, лека дървесна нотка, която обаче не скрива нежната плодова екзотика. С вода – още сладост, дървесност и сушени жълти плодове. Финал – среден по продължителност, нотки свежи екзотични жълти плодове, сгряващо усещане, слънчогледов тахан, сладост и то никак не слаба, малц, намек за цитрусова кора, сушен жълт плод, слаба дървесност, прерастнала в лека сухота и почти незабележими танини. Отново спомен за препечена филия с масло. С вода – нежна пикантност, малко по-отчетливи танини и намек за пушен колбас със сушени подправки.
Оценка: 87/100 /последвайте линка в червено за още подобни статии/. Цена: определя се на вторичния пазар.
В обобщение: елегантно старо уиски, което успява да съхрани свежия си плодов облик, без да изглежда прекалено младежко.