Whiskeytemple_Vladimir 
Живеем във времената на глобална уиски експлозия, дължаща се на куп причини – глобализация, широкото навлизане на интернет и социалните мрежи, даващи възможност за почти мигновено споделяне на информация, натрупването на капитал в някои части от света. Противно на тях други страни и региони мизерстват, но сравнително стабилната икономика за последните 50-60 години, плюс липсата на глобален военен конфликт и отсъствието на световна здравна заплаха от типа на „Испанския грип“ или чумата от средните векове са благоприятствали определено количество средства да бъдат генерирани в развитите държави, прослойки от които все по-напористо гледат към уиски индустрията. Тя от своя страна, осъзнавайки силните страни на модерния 21-ви век, се опитва всячески да удовлетвори това търсене – стремеж, който води след себе си т.нар. „уиски бум“. Дали и докога ще продължи тази тендеция никой с категоричност не знае, но е факт, че не винаги уиски индустрията се е радвала на подобен „златен век“. Уискито, за което ще стане дума в днешната статия № 767 от блога Храм на уискито е пример за онези не до там лъскави и паметни години. Напитката, която представям днес се нарича Inverleven /Инвърлевън/ и е на цели 36 години. Но и тя, по подобие на Glen Flagler /Глен Флаглър/ и Ladyburn /Лейдибърн/, с които ви срещнах в предходни статии, е обречена на погиване. Скоро ще научите защо.
Историята на Инвърлевън е толкова нещастна, колкото и в някаква степен обнадеждаваща. За да я разберем обаче, ще трябва да се върнем назад във времето, когато през 1938г. канадската компания „Хиръм Уолкър“ закупила шотландската фирма „Джордж Балънтайн и Синове“, базирана в Глазгоу. Същият Балънтайн, под чието име се произвеждало и известното смесено уиски.
Именно с оглед придобитата марка смесено уиски „Хиръм Уолкър“ решил да изгради нова зърнена дестилерия или зърнен комплекс. Такъв бил построен в близост до Глазгоу, в района „Lowland“ /Низини/ и получил името Дъмбъртън /Dumbarton grain distillery/. И за да не скучае младият Дъмбъртън, в неговите предели били разположени два медни казана, обособени в собствен дял от площта – тази територия, в която се добивало малцовото, ечемичното, уиски получила наименованието „Инвърлевън“ /Inverleven/. И както сами се досещате – зърното от Дъмбъртън и ечемичното уиски от Инвърлевън залегнали в основата на смесеното уиски Балънтайнс.
Следвоенният период дал нов тласък на уиски индустрията и някъде през 50-те години на 20-ти век в Дъмбъртън бил разположен и трети меден казан от типа „Lomond still“ – онази категория хибридни дестилатори, обединяващи колона от колонна система и основа на меден казан, които, благодарения на подвижните кутийки в колоната, давали възможност да се произвежда различно по характер малцово уиски. Идея, отново ползвана за целите на блендовете.
Приказката за Инвърлевън/ Дъмбъртън обаче не била от щастливите. През 80-те години бизнесът на „Хиръм Уолкър“ бил придобит от компанията „Алайд лайънс“ /Allied Lyons/, които по-късно щели да се преобразуват в „Allied Distillers“, а накрая и в алкохолния гигант Перно Рикар, част от семейството на който е и марката „Шивъс Брадърс“ /Chivas Brothers/. Няколко години по-късно „Allied Distillers“ придобили друга зърнена дестилерия – Strathclyde, която щяла да измести Дъмбъртън от фокуса на вниманието им.
През 1991г. производството на малцово уиски в Инвърлевън било преустановено /не наричам Инвърлевън дестилерия, тъй като по подобие на други свои събратя, възникнали в рамките на зърнен комплекс, тя на практика е представлявала нарочен кът с медни казани в рамките на индустриалната площ/. В началото на 21-ви век трите медни казани /стандартните два казана били заменени с нови през 1972г./ от дестилерията били продадени на дестилерията Брухлади /Bruichladdich/, а пред 2002г. производството и на зърнено уиски в Дъмбъртън било прекратено. Гигантът вече не бил необходим на собствениците си, които го разрушили, а територията му била заета от жилищни комплекси.
Историята на Инвърлевън криела лъчи надежда. Трите нейни казана намерили своето приложение в Брухлади, управлявана към онези години от новатора Марк Рейниър. Т.нар. „Ломонд казан“ /известен и като „Грозната Бети“/ бил внедрен в дестилирането на джина „Ботанист“, а двата стандартни медни казана били разположени в района на Брухлади с идеята някога да послужат при евентуалното отваряне на дестилерията Порт Шарлът.
Брухлади на свой ред сменила собствеността си и била закупена от „Реми Коантро“, което принудило Марк Рейниър да потърси своето ново поприще. През 2014г. той закупил от „Диажио“ някогашната бирария на Гинес в Уотърфорд, Ирландия, която превърнал в може би най-иновативната дестилерия в Ирландия /Waterford distillery/. Така поне твърдят посетителите `и. Не сте чували за нейното уиски, тъй като то все още не е навършило изискуемите години на отлежаване и не се предлага на пазара. За производството му Рейниър закупил от Брухлади именно онези два медни казана, които до 91-ва година служили на Инвърлевън и така им вдъхнал нов живот.
Историята си я бива, нали? Знаете ли кое е още по-интересно? Официалните версии на Инвърлевън се появяват сравнително скоро – тъй като към годините, през които е функционирала „дестилерията“ не е била глезена със свои версии, а добитият алкохол е насочван към смесените уискита. За сметка на това, при независимите бутилировачи все още могат да се намерят нейни версии. 36-годишното уиски, което ни събра днес, е част от серията „Deoch an Doras“ /в превод от галски се превежда като „едно преди път“ или „едно на вратата“/, под която търговска марка Chivas Brothers/ Перно Рикар пускат запаси от свое уиски. Оказва се, че те все още разполагат с отдавна дестилиран малцов алкохол на Инвърлевън, който са придобили след закупуването на „Хиръм Уолкър“.
Аз открих ценното от историческа гледна точка шише в Шотландия преди няколко месеца и повярвайте ми – за миг не се колебах дали да го опитам. Бутилката не изглежда умопомрачително и модерните рекламни експерти биха и естети биха я пренебрегнали, но „болните“ малцофили като мен търсят подобни забравени колбички с малцова магия. За по-невзрачния `и облик може би спомагат и не до там представителните ми снимки, но условията не позволяваха да се развихря.
Какво точно се крие зад синия етикет? Уискито е дестилирано през 1973г. … Знаете ли какво помня аз от 70-те? Нищо, защото тогава не съм бил роден. Благинката е била бутилирана през 2010г., след навършени 36 години стареене в дъбови бъчви – не съм категоричен какви точно, но според мен е имало такива и от шери. Цветът навярно е подсилен с карамел, но течността не е била студено филтрирана, което изрично е отразено на етикета. Алкохолното съдържание не е било разреждано с вода /straight from the cask/ – 48,85% или почти 48,9%. Чудесно! А беше ли наистина чудесно?
Аромат – спомен за шоколадов десерт от типа на „Сникърс“ с фъстъци, плодово боле от червени плодове, малини, ягоди, приятна пикантност и подправки. Разгадах намек за сладко червено вино и спомен за порто руби. Плодовата гама се разви – щрихи зряло червено грозде, червени горски плодове, касис, сладко от червени плодове, бадеми, амарето, костилков плод, сушени ягоди, карамфил, портокалови сладки, карамелов топинг към ванилов сладолед, асоциация със сиропиран тестен десерт. С вода – комбинация от дървесност, подправки и сушени екзотични плодове. Вкус – пикантност, спомен за джинджифил, сухота, сладост, спомен за сушени жълти плодове, сушени кайсии, екзотични плодове, жълти ябълки, слабо нагарчащи ядки, щрихи портокалова есенция или портокалова кора. С вода – по-благ нрав и още плодове заемки, сладост и дървесина. Финал – среден до траен, сгряващ, носи усещане за подправки, сладост от сушен плод, дървесност, билки, кафе, цитрусова кора и нагарчащи ядки. С вода – още от описаното усещане за цитрусова кора и форма на зелена свежест.
Оценка: 91/100 /последвайте линка за още подобни стаитии/. Цена: определя се на вторичния пазар.
В обобщение: да, по моите разбирания уискито бе чудесно.
Наздраве!
Наздраве!
