Whiskeytemple 
В днешния дъждовен ден поемам на мислено пътешествие към Шотландия и района около град Единбург, в опит да намеря вкусен малц от дестилерията Гленкинчи /Glenkinchie/. Дори лицевият етикет на уискито, което ревюирам днес, го назовава като единбургския малц и причината е непосредствената близост на спиртоварната до населеното място. В града бях веднъж, преди повече от девет години и така и не успях да се разходя до производителя, но в някакъв етап от житейския си път ще го направя, а след това ще споделя и мисли и кадри от местенцето.
Но преди това ще ви представя едва второто уиски с марката „Glenkinchie“, което се появява в сайта – за тези над 11 години, в които се занимавам с поддържането на Храма на уискито, така и не съумях да открия подходящ малц с това име, който да ме вдъхнови за втори уиски разказ – навярно и заради късата официална селекция на дестилерията, дължаща се и на основното му предназначение да бъде градивен елемент на смесените уискита на Диажио. И така до днес, когато ще ви разкажа не за младок, а за почти 30-годишен малц, който бе част от Специалните издания на Диажио за 2023г. /Diageo Special releases/, мостри от които получих благодарение на екипа на Авенди – България и на Димитър в частност, с когото се познавам от времето, в което бе част от екипа на друг голям вносител – Перно Рикар. Няма да пропусна да отбележа, че нито Димитър, нито който и да е негов колега е искал определен рекламен стил на представянето на семплите с осемте уискита от селекцията – това, което четете в сайта са моите субективни възприятия, а не някаква форма на общоважима присъда за качеството на дадено уиски и ви приканвам да не се отказвате да опитвате единствено заради оценката на един или друг малцов коментатор.
Стойностен израз на личните ми усещания са и оценките, които давам и те служат за мой личен ориентир, с помощта на който преценявам дали да купя дадено уиски или не. А ако се зачете в бележките ми за уискитата от DSR3023 /тепърва ще опитам Оубан, а Клайнлиш следва да опиша/, ще видите колко противоположни понякога са отзивите ми от тези колбички – докато Roseisle 12 y.o. е на върха за мен сред опитаните, то Glendullan 14 y.o. се е закотвил на последна позиция в съзнанието ми. Представителят на Гленкинчи пък успява да се позиционира в златната среда на диапазона.
Опитах го за първи път по време на Whisky Show Bulgaria 2024, където мой приятел и ентусиаст /Младене, наздраве!/ проведе дегустация с някои от Специалните издания на Диажио, плюс Блеър Атъл, който бе пълнен по друг повод. Не си водих бележки, но помня, че уискито остави приятен спомен с водещи плодови и цветни асоциации. Аналогични са и настоящите ми отзиви, които успявам да допълня с повече асоциации, бидейки разположен в домашната си среда и потапяйки се в малца по-спокойно. Преди да ви дам подробности за това, нека ви представя Гленкинчи с малко факти.
Гленкинчи се намира в някогашния богат на уиски производители район, означаван като Lowlands /Низини/. За година на основаването `и се сочи 1837г., а за основоположници – Джон и Джордж Рейт, които били положили началото на друга дестилерия в района /Milton/.
През идните години съдбата на дестилерията била повече от несигурна, след като на няколко пъти управлението попадало в различни хора, за да се стигне до 50-те години на 19-ти век, когато Гленкинчи била затворена. И така в продължение на няколко десетилетия. През 1880г. била преминала в ръцете на обединение на търговци, известни като Glen Kinchie Distillery Co.
През 20-те години на 20-ти век дестилерията била придобита от обединението DCL /предшественик на сегашния собственик Diageo/, под управлението на което тя продължила да функционира и по време на Втората световна война /Гленкинчи е един от малкото производители, който просъществувал и по време на Първата светова война/, а в края на 20-ти век Гленкинчи била включена сред т.нар. „класически малцове“ на Diageo.
В момента на пазара се предлагат 12-годишния дестилат, т.нар. „Distillers Editiоn“, които гравитират около тази възраст, но финишират съзряването си във винени бъчви от шери, както и лимитирани количества от 20 и 26-годишно уиски, бутилирани с алкохолния градус на бъчвата /cask strength/.
Това уиски от Низините отлежава в ползвани бърбън бъчви и в бурета от европейски дъб, с обем над 500 литра – наричат се butt и някога в тях е съхранявано шери. Алкохолното съдържание след толкова дълъг период на отлежаване е внушителен – 58,3%. Течността се замъти, щом добавих вода, по което съдя, че благинката не е студено филтрирана. Липсва информация за характера на цвета `и.
Как ми се стори?
Аромат – в началото леко плах, но постепенно се появи спомен за мед, малц, цветя, зрели жълти круши и кайсии, сладко от кайсии, жълто грозде. Анасон, охлаждащо усещане. Ромова есенция, ванилов крем с такава есенция, нотки варено жито с лимон и пудра захар, крем карамел, тунквана вафла, канела. Малцът стои свежо и по-младежки, отколкото годините на етикета сочат. Появи се и усещане за мирис на прах и асоциация с аромата от традиционен склад за отлежаване на уиски. С вода – ванилия и свежи жълти плодове. С още вода – намек за шоколад, лимон, тревисти нотки, жълт плод. Вкус – мощна сладост, гарнирана със също така мощна пикантност, надминаваща очакванията ми. Спомен за лютива горчица и уасаби, ананас. Изсмуква влагата от езика. Зрели жълти плодове, нотки прах и далечен спомен за опушеност. Дървесност и канела. С вода – повече танини, лимон, канела, жълт плод. С още вода – пикантността спада, сладост, отново спомен за ананас и за присъщото му „шкурене“ на езика, лимонада с мента. Финал – среден до траен, прашни заемки и далечно ехо като от опушеност, сладост и сериозна пиперливост, кора от грейпфрут, кайсиеви ядки. С вода – интензивна пикантност и лимонени бонбони. С още вода – ядки, сладост, дъхаво жълто грозде и дървесност.
Оценка: 86/100. Цена: тук над 800 лева.
В обобщение: уиски с по-нежен мирис, отколкото вкус и финал. Ароматът „подвежда“, че напитката е по-млада. Пикантната нотка ми дойде в повече.
