Whiskeytemple 
Снощи отново реших да премина към „тъмната“ уиски страна – онази с интензивното винено влияние и наситен цвят, изоставяйки концепцията си за консумация на по-леко /като градус и стил/ уиски. Знаех, че разполагам с три бутилки от партидите на „стероидните“ 10-годишни благинки на Гленалахи /Glenallachie/, като преди няколко сезона ви разказах за партида 4. След нея закупих още две стъкленици от последващите вариации през годините и изборът ми снощи се спря на разновидността от шестата поред, която бе в продажба през 2021г.
Още тогава си я бях закупил и отворил, като по утвърдена за мен традиция с повечето от дестилатите на този производител от Спейсайд, реших че трябва да `и отпусна достатъчно време, за да може да се развие – в началото не бях особено впечатлен от този конкретен бач. Крайното ми впечатление след няколко години еволюира малко повече към позитивни отзиви, но тук за пореден път не останах напълно удовлетворен от това, което Били Уокър /легенда в уиски бранша, закупил дестилерията преди 7-8 години/ и неговите съратници са подготвили. Ще се обоснова защо в следващите редове, като в началото не мога да подмина не особено коректния рекламен текст на задния етикет на стъклото.
Не мога да съм категоричен колко станаха партидите от 10-годишното Гленалахи, пускани напоследък, но общото между тях винаги бе това, че настоящите собственици /Били Уокър е водещото лице/ селектираха бъчви с уиски, дестилирани назад във времето при управлението на дестилерията от Перно Рикар /чрез тяхната компания Chivas Brothers/, като ги копмилираха за целите на всяка партида. Факт е също така, че първите две издания бяха далеч по-светли заради този подбор, но след това тези 10-ки придобиха далеч по-тъмен облик заради включването на по-висок процент пресни винени бъчви, съхранявали за определен период испанско вино, а впоследствие и самото уиски от спиртоварната.
На фона на това, хората, ангажирани с рекламното оформление на етикета на бутилката, са отправили некоректното послание на гърба на стъклото, че „с насоките на Били Уокър и чрез процеса на дълга ферментация, бавна дестилация и продължително отлежаване в най-качествените бъчви“ се е стигнало до появата на тази напитка. Подобно твърдение в случая е неистина по споменатите от мен вече причини – кашата е ферментирала, дестилирана и започнала отлежаването си далеч преди собствеността върху Гленалахи да се смени и приносът на Били Уокър тук е в последващия подбор на бъчви, в които уискито да бъде прехвърлено за кратък или по-дълъг период.
Акцентирам върху всичко това с причина. Факт е, че до преди придобиването на дестилерията от Уокър тя бе почти непозната за феновете на малцовото уиски, тъй като предишните `и господари я ползваха основно като малцов донор за блендовете си. А това ми дава основания да предположа, че ситуацията с производството тогава /новите дестилати, получени в последните години под контрола на Уокър все още не съм ги опитвал и написаното не ги касае/ е била противоположна на отразеното на задния етикет. Не е изключено именно заради насочеността на малцовото уиски в тези години процесите на ферментация и дестилация да са били не до там дълги и бавни, а подборът на дъбовите бъчви да не е бил на особена висота. Защо мисля така? Ако добиваш уиски, което ще влезе в бленд с още редица сходни малцове и със зърнени уиски, няма икономическа логика да се стараеш толкова да му придадеш полиран вид. Идентичността му при всяко положение не може да изпъкне.
Не помня колко версии на Гленалахи съм опитал до момента, но често откривам един повтаряем модел – интензивен облик, да не кажа дори агресивен, стоящ дори парещо, без значение от нивото на алкохолно съдържание. При една бърза ферментация и „пришпорена“ дестилация това е резонно следствие. Затова може би Уокър отделя и толкова средства за набавянето на интензивни винени бъчви, в които да прехвърля отлежаващият в складовете му алкохол.
Тази тенденция за мен продължи и с Glenallachie 10 y.o. Batch 6.
Не се плаша от високото алкохолно съдържание. Достатъчно много уискита са преминали през чашата ми, част от които са били именно на висок градус. Въпреки това, напитката от снимката на вкус и финал /преди да добавя вода – щедро/ ми се стори крайно неатрактивна. Агресията, която усетих при отварянето `и преди години, бе тук и снощи.
Това е едната страна на това уиски. Другата му отличителна черта е интензивното винено влияние на мирис. Да, допадна ми, но контрастът със свирепия алкохол при вкуса и финиша за мен е необясним и ми хареса. Ако трябва да опиша това уиски с едно понятие, то ще бъде небалансирано. Затова моят съвет е да добавите достатъчно вода при опитването му /за другите партиди ще прецените сами – давам моя „алгоритъм“ на опитомяването на уискито/. Аз я прибавях последователно до момента, в който благинката не се замъти, което подсказа, че съм свалил градуса `и под 46%. Появи се т.нар. „шотландска мъгла“. Ще видите как изглежда след миг.
Вън от това, началният градус на напитката бе 57,8%, като тя отлежава в комбинация от бурета – ползвани са педро хименез и олоросо шери бъчви, риоха винени бурета, както и чисто нови дъбови съдове. Вместимостта им е била различна. Цветът на уискито е естествен и то не е студено филтрирано.
Аромат – нотки тъмни боровинки, кожа, тютюн, зелен свеж мотив, пикантни подправки и затоплящо усещане в носа. Какао, мед, сладък цитрус, сладко от череши, мармалад /ябълков/, кифла с мармалад, козунак с напоени в алкохол стафиди. Мирисът е доста интензивен. Карамфил. Нотки тирамису, сушени чери домати, карамел, тофи, карамелизирана червена ябълка, малц, индрише, сладко от круши, сладко от кайсии, йод, обелка от орехи. Появи се и силен спомен за ликьор кафе /Патрон кафе изплува в съзнанието ми/. С вода – винени асоциации и още от споменатата асоциация с кафе. С още вода /доста вода/ – по-свеж, като изпод интензивното винено влияние се появи спомен за жълт плод. Вкус – агресия, пикантност, чили, сладост, канела, кафе. Сушен тъмен плод, киселинност, крем карамел. С вода – малц, карамел, марципан, шоколад, но и странна асоциация с препарат /напомни ми на нещо с индустриален облик/. С още вода – далеч по-поносима пиперливост, шоколадов крем, карамел. Финал – среден, подправки, какао, кафе, сериозна пикантност и агресия, малц, сладникава тъмна бира, чили, лимонена кора. С вода – чили, тъмно грозде, боровинки. С още вода – пикантността спада, какао и ментов бонбон.
Оценка: 85/100. Цена: над 100 лева по спомен
В обобщение: двулико уиски, което без вода е крайно негостоприемно за моите предпочитания. При достатъчното `и добавяне мирисът и интензивното винено влияние отслабват, но става далеч по-пивко на вкус и при финала.
Здрасти, Влади,
Отново добро ревю. Подробно, изчерпателно и от сърце 🙂
Как дедо Били докарва пазарния вид на уискито от Glenallachie е известно от години. Просто минава дестилата, който предните собственици са наляли в инертни бъчви за пълнеж на блендове, през активни, мокри бъчви от шери, разни вина или чтсо нови бъчви от разни видове дъб, за да нагруха екстракт от дървото и предишното им съдържание в уискито. Затова и с годините партидите видимо потъмняваха – просто уискито преседяваше все по-дълго в новите бурета. Колкото до качеството, мисля, че с разполагаемия изходен материал надали може да се постигне повече. Дали ще се услади на всеки? Разбира се, че не 🙂 На мен Batch 6 на десет годишното издание ми допадна, но аз никога не съдя за качеството на база вкус и аромат чисто. Да си горя устната кухина с етанол не ми е хоби и който твърди, че няма проблем да пие толкова силен концентрат чист, щото „не му пари“, просто лъже или е загубил чувствителност, защото етанолът му е опържил рецепторите. Е, има и някаква нищожна вероятност да е някакъв мутант, за когото алкохолът не действа на клетките, като при останалите организми, но за мен тя е пренебрежима 🙂 Мнението ми е, че от младичките шери бомби с висок градус, Glenallachie 10 CS е с най-високо съотношение цена/качество, като някъде точно от партида #6 закрепиха профила и изданията са сравнително консистентни.
Аз съм замразил покупките на уиски от Glenallachie марката и това ще е така, докато не излезе нещо от дестилата, произведен след като Били Уокър пое дестилерията. От сегашния модел съм опитал туй-онуй, а съм и натрупал бутилки, които тепърва ще пробвам. Вече опитах от „новото“ уиски на дедо Били, но от опушената марка Meikle Toir, и го намерих за превъзходно. А е и на много човешка цена. Хватката е, че на уискито от опушен малц младостта не му пречи, даже позволява да се си покаже по-добре характера. Дали в неопушен вариант ще е такова високо качеството – живи и здрави – ще проверим, като излезе. стига да е достъпно 🙂 Подозирам, че няма да е на под 8 години, а също може и дедо Били да предпочете малко по-кротки бъчви, които да позволят да оценим характера на дестилата. Предполагам, че ще трябва да решават и задачата как да позиционират новото уиски в продуктовата гама, в която има 8,12, 15, 18 годишни позиции, плюс сериите с разни шарени финиши.
А за писанията по еткетите – хич не се връзвай. Аз ги прочитам и докато обърна бутилката ги забравям 🙂
Наздраве!
Ники, здравей!
Чудесно включване с изчерпателния коментар. Изцяло субективното ми мнение относно Партида 6 гравитира около смесените чувства от този малц. На фона на Партида 4 ми се стори далеч по-необуздан и свиреп. Без значение колко време му дадо щх след отварянето, този драм определено не ме спечели. Но пък Мая доста го хареса.
Виж, изконните продукти на Били още ме съм ги опитал, но са в полезрението ми. Любопитни са ми и искам да проследя развитието им, контрол над което новите господари на Гленалахи имат от първата им минута. Ще им дойде ред и за покупка, но не и на този етап – лятото определено не ми влияе вдъхновяващо за покупки на уиски. 🙂
Поздрави и наздраве!