Dark Mode On / Off

Royal Brackla 12 y.o. Oloroso sherry finish single malt whisky

Royal Brackla 12 y.o. Whiskeytemple

 Първите ми срещи с малцовото уиски на дестилерията Роял Бракла не бяха особено вдъхновяващи. По подобие на гамата на Аберфелди /и тя също е притежавана от компанията Бакарди/, уискито на Бракла подсказваше наличието на потенциал, но поради политиката на собственика да бутилира своето уиски на нисък градус и да прибягва до студеното филтриране на малцовия алкохол, тези заложби оставаха скрити. Така, както сега може да открием версии на Аберфелди на 40-43% алкохол, включващи дестилати на възраст между 12 и 21 години, така и при някогашните разновидности на Бракла се натъквах на сходни решения. Но полъх на промяна привнесе обновената гама на друга дестилерия – и тя притежавана от Бакарди. Визирам намиращия се в Спейсайд Олтмоор /Aultmore/. Именно чрез него бе прокаран нов прочит от страна на корпоративния господар – първо единствено спрямо портфолиото на спейсайдъра, а след това обхващащ и гамата на „кралската“ Royal Brackla.

 Това, което Бакарди направиха с Олтмор, а по-късно и с Бракла /отчасти и с Крагелахи/ е не само да въведат нов дизайн на бутилката, а да повишат минимума от градуси, при който пълнят уискито си на 46%, да заложат на по-стойностен подбор на ползваните бъчви, да премахнат оцветяването с карамел е150а и да изключат студената филтрация на насочения за бутилиране малцов сок. На пръв прочит подразбиращ се още изначално ход, който обаче бе преоткрит едва впоследствие. И ако при пилотните версии на Олтмор /доколкото от продажба липсваха други/ бяха въведени тези практики, то внедряването им при Бракла отне не само време, а според мен и натрупан горчив опит от не до там добрите продажби на едноименното малцово уиски, опаковано в иначе масивни стъкла, украсени със сини орнаменти и надписи. За тежестта на корковата тапа при старата 21-годишна версия на 40% вече съм писал при ревюирането `и. С други думи, „вина“ за повишаване на качеството при Бракла имаше потребителското изживяване, което накара отговорните лица да се примирят с исканото от нас и да се вслушат в претенциите за по-висок градус от неприемливите 40 единици, за премахване на оцветителя и за изоставяне на нежелания процес на студената филтрация, както и за използването на друг дъбов механизъм при отлежаване на уискито, който да повиши калибъра на изживяването. Това и се случи.

 Описаното развитие не може да не ме радва, но поставя резонното питане защо изобщо следва да се стига до момент, в който цялостният „ребранд“ е единственото останало решение. Повдига и въпроса дали и кога бихме могли да очакваме подобна революция и при други утвърдени марки, притежавани от различни по-малки или пък по-наложили се монолитни играчи. Защо да не видим уискита на Гленфидих, Гленливет, на Диажио или пък островната Джура, обновени в синхрон с това, което се случи при Бракла, без обаче това да влече след себе си оценяването им с прекалено високи стойности. Може би идеята ми е утопична, знаейки колко добре се продават Гленливет и Гленфидих и сега. Но нека се върна към Бракла.

 Обновената версия на Royal Brackla 12 y.o. може да се похвали с натурален цвят, с отсъствие на студена филтрация, с 46% алкохолно съдържание и с финиш в олоросо шери бъчви, предхождан навярно от отлежаване в екс-бърбън бурета. По цвета на уискито може да предположим, че тези винени бурета са избрани да бъдат още пресни/ мокри – целеният ефект е бил интензивен финиш в подготвените в Испания винени хранилища. И смея да твърдя, резултатът е постигнат. Вярно, с цената на почти цялостната доминация на винените заемки над младоликия алкохол, но аз съм доволен от развитието. Бих си пожелал аналогичен ботлинг, но с изцяло бърбън отлежаване, при което стилът на самото уиски би останал по-запазен и различим.

 Аромат – интензивни шери нотки, плодови бонбони с мирис на тъмни плодове, течен шоколад, мирис като от напитката кола, карамел, боровинки, капучино, сладост, сушени подправки, сушени билки, малц, сладко от ягоди, сушени ягоди, портокал, тъмен ром. С вода /добавях я веднъж, но харесах уискито повече преди това/ – още от шери заемките, тъмни плодове и кола. Вкус – малцова сладост, пикантност, джинджифил, маслено усещане, слабо усещане като от тъмен шоколад, винени щрихи, мармалад, кифла с мармалад, доза свежест. С вода – сладост, лакта, свежо усещане и тъмни винени нюанси. Финал – къс до среден, пикантен, сладост, но съчетана със спомен за тъмна бира, малц, джинджифил, канела, кола. С вода – без особена промяна.

 Оценка: 87/100. Цена: тук е около 120 лева.

 В обобщение: пикантно младо уиски, което бих определил и като шери бомба. 

2 Comments

  1. Николай Николов

    Здрасти, Влади!
    Добро ревю. Без всякакво съмнение този стил уиски е много популярен в наши дни и от Бакарди направиха отличен ход с обновяването на гамата на Royal Brackla. Обаче, 120 лв. за 0.7 л. от 12 годишното издание е чисто и просто налудничава цена, която не бил платил при никакви обстоятелства. Намира се и литрова разфасовка за 130-150 лв., което е една идея по-приемливо, но пак не мисля, че си заслужава особено.
    Точно този стил уиски не ми е любим, защото не мога да се отърва от усещането, че с тези финиши дестилериите „секат завоите“. Отлежават дестилата в какви да е бъчви, водят ги „distillery wood“, а после го минават през мокри бъчви от шери, порто, вино и в крайна сметка замазват уискито с влиянието на буретата. Ако държат на шери влияние, аз предпочитам да ми дадат бленд от уиски, отлежало в бурета от бърбън и шери. Или 100% отлежало в бурета от шери. Не казвам, че финишите са нещо непременно лошо, но поне за мен не е много приемливо основната позиция в каталога да е такава. Има и изключения, поне за моя вкус, разбира се. Например Edradour 12 Caledonia, но там дестилатът е много тежък и може да понесе доста бъчвено влияние, а и „финишът“ е 4 години. На Били Уокър магиите в Glenallachie също дават интересни резултати, като ясно може да се проследи и развитието в отделните партиди на 12 и 15 годишните издания. Но и там нещата отиват много силно към профил, изцяло доминиран от бъчвите, та след като минах през 1-2 издания мисля да почакам за Glenallachie, дестилирано след пристигането на дедо Били, а не просто „тежко гримирано“ през различни бъчви.
    Наздраве!

    1. Ники, привет! 🙂
      Благодаря ти за включването и за аргументирания коментар!
      Не мога да ти опонирам с аргументи в подкрепа на ценовата политика на Бакарди. За зла участ, тенденцията в ценообразуването при всички производители е към възходящ тренд, което резонно ще доведе до отлив на някои потенциални купувачи. От достатъчно дълго време сме в уиски вселената и помним по-доброто години, в които в почти този ценови диапазон можеха да се намерят пълнолетни уискита с характер. Онзи ден прегледах една стара оферта, която пазя на компютъра си – Glen Scotia 18 за 130 лева. И двамата помним и Дронах 15 за около 90 и 18-катс за ~150 лева. Дори и не коментирам качеството на заложения е тях дестилат, с който Бракла 12 не може да се равни. Апропо, далеч от него ми стои и Гленалахи, но това е друга тема.
      По отношение на т.нар. „финиши“. Хитър ход да се заобиколят неравностите от първоначалната матурация. Безспорно. Но също е все по-използваем и то не само при официалните ботлинзи, но и при независимите бутилировачи. Затова си пожелах и бърбън ориентиран дестилат при Бракла, но явно ще трябва да го потърся сред индитата, стига да не му искат висока цена.
      Наздраве!🥃

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии