Whiskeytemple_Vladimir 
Ден пореден на извънредното положение, който решавам да завърша с уиски разказ. Разказ за един младолик представител на Бунахабън /Bunnahabhain/, който търпеливо си изчака времето за опитване и описване. Бунахабън е шотландска дестилерия от о-в Айла и Ан Кладах /An Cladach/ е част от търговската серия на производителя, предлагана в летищните магазини. Това обяснява и масивната литрова разфасовка. А представянето на подобно островно уиски не би било пълно от визуална страна без съответната морска снимка – направих я през изминалата година, когато закупих и бутилката.
През пролетта на 2019г. отворих Ан Кладах /в превод от галски означава „бряг“/ на варненска територия. Използвах възможността да позиционирам бутилката с изглед към далечните морски ширини, споделих капките в чашата с Яна, а след това прибрах стъклото в магическото шкафче, където остана до края на февруари тази година. Тогава я извадих отново и я изведох за разходка из Шумен – резултатът от нея са останалите изображения, които виждате към статията.
Дестилерията е построена през 1881г. от братята Грийнлис и Уилям Робъртсън. Местоположението на дестилерията било встрани от основния път и за да я свържат с него се наложило да ангажират каменоделци, които успяли да превърнат голата пустош в удобен за транспорт маршрут. Покрай възникналата дестилерия постепенно се оформило и малко градче. Производството на уиски пък започнало през 1883г., като през 1887г. Бунахабън станала част от „Highland Distillers Company Limited“.
Последващите военни години през 20-ти век не се отразили добре на производството, като през периода 1930-1937г. дестилерията не функционирала. След повторното `и отваряне нещата потръгнали, като по-голямата част от малцовото уиски било използвано за направата на смесеното уиски Black Bottle, което може да се намери и в България.
През 60-те и 70-те години капацитет на производството се увеличил. Първият едномалцов дестилат на компанията бил пуснат именно през 70-те години, в резултат на тенденцията по популяризиране на едномалцовите уискита, подхваната от Glenfiddich. Кризата във Великобритания не подминала и Бунахабън и между 1982 и 1984г. дестилерията спряла кранчето.
През 1999г. „Edrington Group“, притежаващи дестилериите на Macаllan, Highland Park и Glenrothes, както и смесените уискита Famous Grouse и Cutty Sark, я придобили. Но нещата не потръгнали добре. Ползвали я само като „донор“ на малцово уиски за Famous Grouse, а през 2003г. я продали на „Burn Stewart Distillers“, притежаващ дестилериите на Deanston и Tobermory, в която освен Tobermory се произвеждало и опушеното уиски Ledaig /Лиджик/. Част от сделката били и огромните складови помещения и отлежаващо уиски, както и правата върху смесеното уиски Black Bottle.
Продуктовата гама на пазара се разширила, като новите собственици пуснали 18- и 25-годишни дестилати. През 2013г. „Burn Stewart Distillers“ били продадени на компанията „Distell“ от Южна Африка за 160 млн. паунда.
Както при много други производители и Бунахабън поддържа две линии сред официалните си версии. Едната, общодостъпната, включва няколко уискита с посочена възраст /в блога съм представял вече 12-, 18- и 25-годишните разновидности/ и втора серия, която се предлага в летищните магазини, която се състои от младолики уискита, носещи търговски имена, без да сочат годините си. Ан Кладах е едно от тях. Липсата на означение на възрастта на тези уискита аз си обяснявам с това, че те са съставени основно от по-млади дестилати, към които навярно са добавени по-малко количество стари бурета с уиски. Знаете, че законът изисква означената възраст да покрива най-младия компонент от партидата /бурето с най-младо уиски/, без обаче да е възможно да се обозначи процентното му съдържание сред цялото използвано количество. Поради това дестилериите прибягват до ползването на търговски наименования за обозначаване на тези си уискита. Ако се върнем към Ан Кладах, бих предположил, че най-младото уиски е под 10-годишна възраст, тъй като дестилатът ми се стори агресивен и не до там богат. Но това е единствено моето становище.
Задният етикет не съдържа полезна информация, а единствено отразява идеите на рекламния отдел на компанията-собственик на дестилерията. За някого може би са важни, но за мен те нямат висока стойност. Вместо тях, бих се радвал да прочета вида на ползваните бурета и тяхното количество – уискито е означено като „лимитирано“, но пое мнение партидите от него включват хиляди бутилки. Дори сайтът на производителя спестява тази информация – в него се говори, че уискито носи следи от шери отлежаване, но според мен в партидата са замесени и бърбън бъчви. Лицевият етикет поне индикира, че цветът на благинката е естествен и не е манипулиран с карамел е150, както и че течността не е била студено филтрирана. Алкохолното съдържание е 50%.
Аромат – сладникаво усещане, спомен за свежи кайсии, жълти сливи, сушени жълти плодове, жълти стафиди, захаросана портокалова кора, спомен за мириса на йогурт с манго/ ананас/ папая, жълти ябълки. Усеща се интензивно и младежки. Долових още нотки ванилов крем, слаб нюанс на шери отлежал дестилат, минерална нотка, слаб нюанс на ягоди или ягодов сок. Зърно, смлян пипер и бисквити с ванилов крем. Доминиращо остава усещането за млад дестилат. С вода – без особено развитие. Свежи плодове, ванилия. Вкус – сладост, пикантност, свежи жълти плодове, сгряващо усещане, пипер, отприщва слюноотделянето, ванилов крем, крем карамел и зърно. С вода – сладост, крем ванилия, джинджифил и крем брюле. Финал – къс до среден, слабо нагарчащи ядки, какао, пикантност, слаба сладост. Усеща се интензивно и младолико. С вода – слаби танини, свежест и сладост.
Оценка: 81/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: коства ми около 80 лв. /по спомен/.
В обобщение: уиски с младолик профил, който не ми допадна особено.
