Денят е повече от чудесен и заслужава едно уиски представяне със стара дата – да се разбира, че уискито е опитано преди няколко дни, но едва сега сядам да му спретна нагледното описване. Знаете как е в почивния сезон – нарамиш раничката и се насочваш към някоя част на България или света и там – бум, откриваш ценна вкусотия, която знаеш, че трябва да усетиш със сетивата си. До тук описах какво направихме с Яна преди седмица – да, вече вие знаете какво направихме през изминалото лято. Лека заигравка с филмовото заглавие, което доби популярност в края на 90-те – това, което разкривам пред вас е не престъпното ни деяние, а кратката история за това как с малко багаж на гръб отскочихме в сезона на жегата до „Уиски библиотеката“ /The Whisky Library/ в Пловдив, за която вече е ставало дума в блога.
Няма излишно да сипя хвалебствия колко чудесно място е уиски барът, разположен на деветия етаж в хотел „Империал“ в града на тепетата – нека да само да кажа, че да разполагаш със свободно време и средства и въпреки това да не навестиш бара поне веднъж е поведение, което аз намирам за неразбираемо. Без значение доколко сте запалени по уискито. „Библиотеката“ предлага комфорт и интериор, който няма аналог сред другите български заведения от този тип и макар че селекцията от уиски не възлиза на хиляди бутилки, това, което може да откриете там, е повече от достатъчно за супер изкарване – соло или в компания. Спирам до тук – именно там с Яна гостувахме две вечери /барът отваря след 17.00 часа/, които съвпаднаха с провеждащия се в хотела алкохолен конкурс, съдии на който бяха имена от световна величина. И докато журито пушеше пури и цъкаше с език по интериора, ние с Яна се отдадохме на опитване – лежерно и спокойно, без да гоним постижения в изпитото количество. На горната снимка илюстрирам думите си – Яна кредитира с доверие 18-годишния Алта-бейн /Allt-a-Bhainne/, аз пък заложих на 11-годишния Гленгойн /Glengoyne/ от началната снимка, бутилиран от компанията „Дъглас Ленг“ /Douglas Laing/, която преди десетина дни отбеляза 70 години от основаването си. За този 11-годишен малцов дестилат ще ви разкажа по-долу.
Уискито ми хареса още при опитването му в бара, независимо че около нас димяха пури като от комин от коледна песен. Дотолкова ми допадна, че реших да си купя последните милилитри, които да изследвам по-късно в домашна среда, а и за да наснимам бутилката на спокойствие. Накратко – бележките по-долу са от престоя ни в бара, а снимките /без една/ са от Шумен, където маймуних бутилката по различен начин с идеята да ви я изобразя в по-изкушаващ вид. Спирам малцовия параход тук за кратка почивка на спирка „Допълнителна информация“ – уискито е било бутилирано през 2007г., само от една бъчва, екс-бърбън буре, първо пълнене с №3617, от което са произлезли 328 бутилки, които навярно отдавна са послужили на колекционери или уиски ценители. От това следва, че шансът да откриете аналогична бутилка от същата бъчва е минимален, но някъде се крият сходни версии от други бъчви и години.
Освен данните за бутилиране и дестилиране на благинката, етикетът ни дава категорична информация и за възрастта на отварата – тя е на навършени 11 години. Ок, защо подобно младо уиски измести други по-стари и нестандартни версии, с които бих могъл не по-зле да поглезя възприятията си. Обяснението се крие в това, че течността е бутилирана от „Дъглас Ленг“, които, за разлика от официалните версии на Гленгойн, които в повечето случаи са преминали през осезаемо шери отлежаване, са гласували доверие на далеч по-благите откъм интензитет някогашни бърбън бъчви, ползването на които, в съчетание с ранната възраст на уискито, позволяват да изпъкнат силните страни на зърнения /в случая малцов, ечемичен/ спирт. И тъй като малко се пренаситих от по-натрапчивите винени нотки на официалните ботлинзи на позиционирания в района до Глазгоу производител, аз реших да скоча в „бърбънестия“ скоч. Simple as that – казано просто.
Да си го кажем откровено – виненото влияние на портото, шерито, мадейрата, бордото и т.н. помага на много дестилерии и и бутилировачи да украсят иначе не до там привлекателните си малцови разновидности. Същото важи и за младите опушени уискита, при които торфеното влияние се усеща като доминираща характеристика на уискито. Бърбънът като напитка и американските дъбови бъчви, на които се доверява уиски индустрията в Шотландия, не се възприемат от част от уиски общността като позитив при протичащото отлежаване и в опит да се отговори на актуалната тенденция по търсене на „винено“ отлежало уиски част от дестилериите в Каледония /старото име на Шотландия/ пренебрегват буретата от САЩ. А това според мен не е готина тенденция – първо, защото харесвам бърбън и второ, заради описаното влияние на тези бурета върху по-младия малцов алкохол. Гленгойн спада именно към тези производители, акцентиращи на шерито и на испанския дъб като фактор, диктуващ съдбата на уискито. Затова и се зарадвах, когато видях нетрадиционния прочит на делото им.
Ще си позволя още едно кратко отклонение в духа на написаното по-горе – когато заложите на ботлинг на независим бутилировач, може да се натъкнете на непознати белези на иначе разпознаваемо от вас уиски. Ако не на непознати, то поне не на често срещани сред официалните версии. Имайте го предвид, за да не оставате разочаровани, ако сте привикнали с определен стил на дестилерията. Независимите версии често представят уискито и в по-различна алкохолна светлина от регулярните. Някои дестилерии се „стискат“ с процента алкохол, който продават в бутилките, залагайки на стойности между 40 и 46%. Независимите компании-бутилировачи на свой ред търсят вниманието на по-запознатите ценители, а една от най-лесните стъпки е пълненето при по-висок градус. В конкретния случай с Гленгойн-а от днешната статия № 754, хората от „Дъглас Ленг“ са заложили на солидните 50% при презентирането на това уиски, част от търговската им линия „Old Malt Cask“.
Разлика може да бъде открита и във визията на етикета. При официалните версии се търси повече търговското влияние – повече реклама и лъскава опаковка, докато при независимите ботлинзи се акцентира върху полезната информация. Сами може да се убедите в това, разглеждайки снимката по-горе. На видимо място са отразени две много важни черти на уискито – липсата на добавен карамел е150, какъвто вече не се ползва и от самата дестилерия, и отсъствието на студено пречистване на спирта, известно и като процес на студеното филтриране. С една дума – красота! А красиво ли бе уискито по показателите аромат, вкус и финал?
Аромат – нотки зелени ябълки, свежи лимони, доза спиртност, сладост, ванилия, банани, магданоз, свежест, тревистост, пикантност, джинджифил, зелени круши, щрудел, станиолче от кутията с цигари, мед, пипер и карамел. С вода – малц, сладост, пикантност и свежест. Вкус – обилна сладост, пикантност, джинджифил, сладък лимон, грозде, зелена тревистост. Отприщва слюноотделянето. Долових още щрихи мед, жълти сливи и кайсии. С вода – сладко-нагарчащ карамел, зърно, лимон и сладко жито. Финал – среден до траен, малц, сгряващ, цитрусова кора, слаби танини, отново намек за грозде, сухота, пикантност, кайсиеви ядки. С вода -зърно, мокра дървесина, тоник и пикантност.
Оценка: 86/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
В обобщение: „чист“ Гленгойн, който намирам за подхождащ на топлото лятно време.