Whiskeytemple_Vladimir 
Невъзможно е да помним всеки един ден в детайли – колкото и да е развито умението ни за възпроизвеждане на спомени, потенциалът и на най-даровитите има своя предел /освен ако не става дума за момчето с феноменалната памет от стария вече виц/. При други обстоятелства не бих помнил 31.05.2018г., но бидейки заклет малцофил /по този начин обозначавам хората, които ценят и обичат уискито/ успях да отключа допълнителен капацитет в паметта си. Уловката е, че той се отключва единствено, когато става дума за уиски и за изживяванията, свързани с него. И тъй като споменах последния ден от месец май, когато заедно с Яна посетихме дестилерията на Бенриак /Benriach/, активирах скритите резерви. Оповавайки се на тях, в следващите редове ще се опитам да възпроизведа не само информацията, но и емоцията от изминалато ни посещение там.
Бенриак се намира в най-богатия на уиски производители район в Шотландия, който за любителите на скоча е известен под името „Спейсайд“. През 2017г. отново бяхме в неговите граници и още тогава, пътувайки по пътя между Елгин и Дъфтаун, успях да зърна и подуша атмосферата на Бенриак. Защо акцентирам върху миризмата ще споделя след няколко минути. Дестилерията изисква предварителна резервация, за да бъде разгледана, а такава миналата година не бях направил. Затова си останах единствено с надеждата да успея да я разгледам при първа отдала ми се възможност. И ето че през 2018г. си я създадох – нищо не пада от небето, освен ако не е дъжд. Малко повече от месец преди отпътуването ни за Шотландия отправих официално запитване през сайта на Benriach и запазих две места за бутиковия тур.
Ако сте с автомобил, Бенриак е лесно достижима. Намира за южно от Елгин, съответно северно от градчето Ротъс, където се намира централата на може би най-известната фамилия, произвеждаща медни казани и оборудване за дестилерии – Форсайт. Тъй кто не ползвах наета кола единственият ни шанс бе да пътуваме с автобус № 36, който свързва значимите населени места в района. Хванахме го от Аберлауър и след около 30-40 минути слязохме на спирка „Benriach cottages“. Тя се намира на няколко минути от самата дестилерия, а малко преди нея, ако пътувате към Елгин, ще видите и табела към дестилерията Лонгморн /тази в далечината на горната снимка/. И тя, както и Бенриак, са основани от Джон Дъф в края на 19-ти век и се намират в близост една от друга. Разделя ги единствено големия свинарник, в който розовите „гусьовци“ ровеха пръстта. От него се носеше и силната и натрапчива миризма, за която писах по-горе и която издава, че сте в пределите на Бенриак.
Виждате сами, че не преувеличавам, когато пиша за близостта между свиневъдната площ и сградите на дестилерията. Каквото и да си говорим, миризмата е доста интензивна, а в съчетание с нетипичната за района жега стана още по-нетърпима. Пристигнахме и по-рано от следобедния тур, което увеличи престоя ни навън – в посетителския център няколкото служители имаха своята административна работа и не бе удобно да останем. Затова използвахме оставащото време да потренираме носовете си с „парфюма“ на грухтящите твари, но най-вече да заснема дестилерията и прилежащите `и сгради.
 |
| посетителският център, в който протече и заключителната дегустация |
Това, което виждате по-горе е задната част на дестилерията. Не тя обаче я отличава от повечето конкуренти в района, а и в Шотландия. Отликата между тях се корени в това, че Бенриак е една от малкото останали дестилерии /други такива са Highland Park, Balvenie, Laphroaig, Bowmore, Kilchoman/ в територията, наричана някога Алба и Каледония, а днес Шотландия, която сама все още си малцира на място част от необходимия ечемик за направата на уиски. Дори и само заради наличието на съществуващо и функциониращо помещение за малцирането му, т.нар. „malting floor“, препоръчвам посещението в дестилерията. Във времената на икономически обоснованите решения да откриеш непокътнат такъв си е същински малцов оазис. Бенриак произвежда доста по-голямо количество уиски, с малц за което може сама да се снабди /остатъкът се закупува от близките индустриални комплекси – има тъкъв на север в градчето Бъки/, но и това е достатъчно да зарадва клетата душа на малцофила.
Ето го и самият него отвън. В дестилерията за нещастие бяха въведени ограничения за снимане в производствените зони, но в и около молтинг флоора такива рестрикции не съществуваха. И тъкмо бях привършил със снимането на дизайна му, когато Джоан – вежлива французойка, която беше нашият домакин, ни подкани да се потопим в света на уискито и да отпочнем посещението си. Компания ни правеха още няколко госта, сред които двойка от САЩ, които впоследствие изиграха важна роля в придвижването ни към Куейк бара /Quaich bar/ в Крагелахи – пътуваха с кемпер и ги помолих да ни откарат до там, а аз им помогнах да достигнат до Макалън.
Сборният ни пункт бе посетителският център, след което поехме към помещението за малциране на ечемика. Преди него обаче се намираше малкият склад, The Granary, в който се събира ечемикът от външните източници преди меленето и дестилирането му – малцираният на място и купеният се съхраняват отделно. В двора до склада за зърно се разкри и прекрасната гледка на стотиците лежащи бъчви, съхнещи под жаркото слънце. Именно между част от тях се намираше и входът към молтинг флоора.
Та-дъъм. Ето го и т.нар. „malting“. На първия и втория му етаж са разположени площите, етажите, където се разстила и обръща ечемика след накисването му, преди финалното му сушене в т.нар. „kiln“, димът от който излиза през комина – пагода, която се обозначава и като „отдушник на Дойг“, по името на нейния архитект – Чарлз Дойг.
В момента на гостуването ни подът бе празен и ечемик не се сушеше. Представете си обаче цялото това пространство заето с ечемик, който в миналото, а и сега, където е възможно, се е обръщал на ръка на няколко часа. Вместо тоновете със зърно любезните ни домакини бяха оставили овален съд с ечемик, който да онагледи случващото се. Освен него, успях да открия и малка купчинка на земята, която поснимах в опит да ви преразкажа магията – знаете, че снимка струва повече от 1000 думи.
Внимание към детайла. Не можеш да посетиш такова съоръжение и да не се търкаляш по земята като прасе – поизпотих се малко с щракането, но резултатът оправда усилията ми. И докато аз борех зърното, остатъкът от групата ни се бе насочил към стаята с пещта, която се е подхранвала някога с торфени буци и над която се е сушал ечемикът.
И тук не кипеше трудова дейност, но добихме ясна представа за случващото се. Джоан бе достатъчна отзивчива в обясненията си, които продължиха и по пътя към помещението с ферментационните съдове и с медните казани, в което не можехме да снимаме. Поне от входа му не бе проблем да направим няколко опита, борейки се със жегата, която лъхаше от горещите медни казани.
Бенриак практикува както двойна, така и тройна дестилация. Затова и казаните са три. Възприема се, че тройното дестилиране, даващо по-чист характер на спирта, е присъщо основно за шотландските Низини, но на практика дестилерии от Спейсайд като Мортлак, Бенринес и Бенриак /за тези се сещам сега/ също залагат на добив на алкохол през три медни казана. Освен броя им, впечатление ми направи и формата им – приличат ми на круши и не са от най-големите в индустрията. Колкото по-малък е един казан, толкова по-малък е контактът между медта и спирта, съответно толкова по-богат на серни и производнвите им химически съединения е получаваният алкохол. Ако се вгледате в казаните ще установите и че същите не разполагат с рефлуксна топка, а рамото, което отвежда парите към кондензаторите, сочи надолу – по този начин се избягва редестилацията на тежкия алкохол, което пък отново способства за интензивен и богат финален продукт. И за да завърша с темата за казаните, които силно ме привличат, ще отбележа, че Джоан помоли един от вече приключилите работа казани да бъде отворен и така успяхме да надникнем в горещата му сърцевина, където останките от зърното и ненужната вода, от които се е освободил така желаният спирт, поел по своя собствен път, очакваха неизбежната си участ – да бъдат предадени на фирма за пречистването им. Повярвайте ми – красота!
След помещението с казаните бе редно да проследим участта на алкохола до „стаята на тайните“ – показаха ни мястото, където го пълнят в буретата /filling center/, а след него и един от магическите складове. И преди е ставало дума, че мирисът в традиционните ниски каменни обители на стареенето е несравним – бих го описал с краткото и ясно „УАУ“. Снимките и тук бяха ограничени до план от входа. Но пък открих бъчва, която имаше лек теч. Позасъхналата течност наподабяваше на мирис и цвят гъст плодов сок, което ми подсказа, че бурето произлиза от винената индустрия. Вкусът му пък бе чу-де-сен … издадох се – близнах си, за да се уверя в представата си. Сещате се, за чисто научни цели. :)))
Финалната част от изживяването бе опитването не на една, две или три бутилки, а на цели шест дестилата. За мен бе прекалено рано и вместо да се наливам насила, си прелях полагаемата доза от четирите по-редки и скъпи уискита, които досега не съм представял в блога. Изнахалствах за съдействие и за бутилките, които аранжирах с всяка една от чашите, за да мога да ви ги представя в предстоящи уиски ревюта. Хитро, нали?
След като привършихме със снимането, опитването и отпускащите разговори, аз, Яна и двойката с кемпера потеглихме към Крагелахи, където се отдадох на няколко близки срещи от малцов вид с доста интересни благинки, които очакват представянето си в блога Храм на уискито.
Наздраве, приятели!
