Whiskeytemple_Vladimir 
Проблемен бе въпросът за достигането на населените места извън маршрута на основните автобусни линии. Идеята ми бе да направим десант в Инвърури и да помолим някого да ни извика такси до Олдмелдръм. Таксиметровите автомобили нямат стоянки и са малко на брой – затова някой трябва да ти извика превоз, ако той не е зает за близките часове. Е, на нас слънцето ни се усмихна по-широко и на автогарата открих автобус, който пътува директно до Олдмелдръм. Та-даа. Разстоянието е повече от приемливо – пътува се малко над час и малко преди 09.00 часа на 28.05.2018г. вече разтъпквахме крака в родното място на Глен Гири. Градчето от своя страна бе толкова спокойно и тихо, че се усъмнихме дали някой го обитава или се ползва единствено за декор на филми.
Притесненията ни бяха напълно неоснователни и местните ни дадоха изчерпателни указания за местонахождението на дестилерията – поехме в ляво на снимката с кръстовището, след което продължихме по улица „Кинг стрийт“, където ни очакваше симпатичен син минибус. В края на улицата, между спретнатите малки къщи, съзрях първо складовете, а непосредствено зад тях и тялото на дестилерията.
Още сънлив успях да намеря жадувания път към посетителския център, откъдето започват туровете в дестилерията /почти за всяка дестилерия предварително бях ангажирал посещението ни – за Бенриак е задължително да го направите/. Тъй като обаче бе едва малко след девет, центърът все още бе в процес на подготовка и не бе отворен. Услужлива дама прие багажа ни на съхранение и ни подсказа къде може да закусим и да заредим с вкусни сладки и кафе, докато дойде време – бях резервирал сутрешния тур от 10.30 часа. На ваше разположение са налични различни варианти, но достъпният ценово в случая ми се стори най-удачен.
Не съм сигурен колко е населението на Олдмелдръм, но със сигурност не е повече от няколко хиляди човека, а може би е далеч по-малко. Територията му също е доста ограничена и само за 5-6 минути открихме кафетарията на централното площадче, чието име обаче не помня. Мястото е доста приятно и глези с разнообразие от сладки и солени храни, поднесени от учтиви и приятелски настроени шотландци. Цените също не са непосилни и за няколко паунда може да си спретнете сносна почерпка.
Ном-ном … Хапването дойде на място и малко преди 10.00 часа отново поехме към дестилерията. Подранихме, но исках да я щракна още няколко пъти, тъй като след края на посещението трябваше максимално бързо да хванем такси за Инвърури, откъдето с автобус № 10 да се запътим към Кийт и Стратайла. Когато стане дума за снимките, които отново са доста на брой, искам да вметна, че част от тях са правени с камерата на телефона ми – за другите е отговорно дулото на 50 мм. обектив, който обаче не е докрай удобен за снимки в малки затворени помещения /приближава прекалено образа/.
 |
| т.нар. „пагоди“, проектирани от архитекта Чалз Дойг – през тях някога е излизал дима от горящите пещи при сушенето на малца |
 |
| някои от сградите бяха опасани със скелета, заради протичащи ремонтни дейности |
 |
| част от складовете на Глен Гири |
 |
| спиртът се прехвърля през тръбите над улицата, по която преминават живущите в Олдмелдръм |
 |
| тук готовият спирт се пълни в бъчвите |
Около 10.40ч. Алън, ако не бъркам името на гида, ни представи мерките за сигурност в дестилерията и след кратко представяне на всеки от нас поехме към т.нар. „килн“ /kiln/, където се намират пещите на дестилерията.
Както при повечето дестилерии и при Глен Гири те, както и пагодите имат по-скоро туристическа насоченост и са атракция за гостите. От 90-те години на 20-ти век дестилерията вече не си подготвя сама ечемика, а го купува от външен индустриален източник, т.е. не го малцира и съоръженията не функционират, в т.ч. и т.нар. „malting floor“, където се е постилал някога влажния още ечемик в хода на покълването му. За нещастие не ни бе показан malting floor-a. Може би посещението му не влиза в базовия тур /но пък разгледах подробно друг в Бенриак, който все още бива ползван – ще дойде и неговия ред/.
В недрата на тези пещи преди години са били хвърляни тонове с торф и въглища, за да подхранят огъня, чиято топлина и дим са сушили разстлания над тях ечемик. Стана дума, че тази практика е вече изоставена и ечемикът пристига вече покълнал и обработен в съответния комплекс. В дестилерията той бива смлян, през мелницата на „Портъс“, с каквато разполага почти всяка една дестилерия в Шотландия /Глендронак, Гленфарклас и някои други ползват мелници на други производители/. Мелницата е доста стара, може би на 50 и повече години и се обгрижва внимателно всяка година от специалист, тъй като компанията – производител отдавна е фалирала и не предлага обслужване или резервни части – ако е необходима подмяна на такава, то тя се изработва по поръчка.
 |
| основният сорт ечемик, ползван за производството на уиски е от вида „кончерто“ |
 |
| тук бива смлян, след което трите му компонента /брашно, обелки и захари/, наричани „grist“ се насочват към контейнер, преди следваща стъпка от производството |
Добре, ечемикът загуби формата си и вече заприлича на зърнена закуска – какво следва след това? Процесът, който предхожда ферментацията и следва меленето се нарича „mashing“ и протича в огромен метален съд с вместимост от десетки тонове – нарича се „mash tun“.
Необходимо е смленият ечемик да се напълни в металния съд /mash tun/, където към него се добавя на три пъти гореща вода, чиято задача е да извлече захарите, а образуваната сладка течност, носеща името „wort“ /уорт/, по-късно ще ферментира под въздействието на маята. Третата вода не е достатъчно сладка и се добавя към първата следваща партида в mash tun-a. Процесът протича за часове и зърнената каша се бърка постоянно, за да може водата да се процеди до дъното. Крайната зърнена маса се нарича „драф“ и се продава на земеделци.
Вече разполагаме с подобна на боза течност, която обаче е далеч от представата ни за кристално чистото уиски. Какво се случва след „машинг-а“? Отговорът е категоричен – магията на ферментацията. Формираната сладка течност, wort, се разпределя в осемте метални съда, известни като „washback“, в които се добавя течна мая, за да протече ферментация. Дрождите на маята се хранят със извлечените от малца захари, превръщайки ги в алкохол. В края на процеса течността вече се нарича „wash“ /уош/ и носи алкохолно съдържание от около 8-10%.
Течността вече ухае и изглежда като бира. Именно тя подлежи на дестилация пред двата медни казана на Глен Гири. Дестилерията наистина малка, може би най-малката, която съм посетил до момента. В унисон с ограничения брой работници /7-8 човека/ е и максималният производствен обем, дължащ се единствено на разположените в т.нар. „still room“ два медни казана. Виждате по-долу и трети, но той отдавна не функционира и съдбата му не е ясна.
 |
| медните казани са дело на рода Форсайт от Ротъс, които са потомствени казанджии |
 |
| кондензаторите за медните казани – в тях са разположени тръби и студена вода, които превръщат алкохолните пари в течност |
 |
| табло за управление на медните казани – не съм сигурен дали все още се ползва или процесът е изцяло компютъризиран |
 |
| старият меден казан |
Алкохолът след първата и втората дестилация е прозрачен на цвят. След първата е по-скоро мътен. Състоянието и чистотата му се следи през т.нар. „spirit safe“, където казанджията извършва необходимите замервания при отсичането на спирта.
Първата част, която изтича от втория меден казан се нарича „foreshots“ и негодна за стареене в бъчвите. Събира се в отделен съд. След нея потича сърцевината, т.нар. „middle cut“, която се прехвърля по тръбите над улицата към сградата за пълнене в бъчвите. Третата част от спирта се нарича „feints“. Тя също се насочва към отделен съд, за да се ре-дестилира със следващия „wash“.
Финалът поставя дългият период на отлежаването, което протича винаги в дъбови бъчви /когато говорим за скоч/. Глен Гири разполага с традиционни ниски каменни складове с прашни подове. Посетихме един, но от бъчвите ни делеше стъклена преграда, което намерих за разочароващо – мирисът, който може да бъде уловен там е невероятен.
В преградената част бяха разположени и двете бъчви със старо уиски, от което в посетителския център се предлагат бутилки – за 395 и 495 паунда. Уискито е доста старо, но определено не ми бе по възможностите. За сметка на това, успях да грабна интересния 15-годишен дестилат, отлежавал изцяло в бъчви от шери олоросо. Освен него се предлагаше и 18-годишен бърбън отлежал ботлинг, но не ми допадна толкова силно. Именно от посетителския ми център са и последните снимки от посещението ни в Глен Гири. На стените бяха поместени и пана с историята на дестилерията, която се слави като една от най-старите в Шотландия.
 |
| скоро очаквайте бележките ми за Glen Garioch 15 y.o. single malt whisky /редакция от 2024г. – отдавна са налични вече в блога/ |
Споменах, че имах план да се върнем до Инверури с такси и оттам да хванем автобус, нали? Е, в дестилерията срещнах вежлива двойка французи, които помолих да ни откарат до Кийт, накъдето се бяхме запътили. Те от своя страна пътуваха към Елгин, който е следващия град и нашата точка им бе по път. Магията на Шотландия, приятели.
Наздраве!
