Whiskeytemple_Vladimir 
Само преди няколко дни бе същинска пролет, а с нея посрещнах и Деня на Св. Патрик. Той е католически светец, патрон и закрилник на Ирландия, и от тази гледна точка е чужд на нашия мироглед. Ако го погледнем обаче от друг ъгъл, от по-комерсиална гледна точка, Св. Патрик се е превърнал в повод да се насладим на ирландската бира, ирландкото уиски и на зеления цвят, който вече асоциираме с републиката /във вековете назад цветът е бил синият/. Говорейки за Ирландия, имайте предвид, че тук не става дума за Северна Ирландия, която все още е част от Великобритания и е далеч от разбирането за републиканска форма на управление. Но да не навлизам в излишни писания относно формата на държавно управление на страните от няколкото англоезични острова. Вместо това ви приветствам в поредното уиски представяне в блога Храм на уискито, под номер 705, в което ще ви срещна повторно /първият контакт датира от преди 2-3 години/ с 15-годишното сингъл пот стил уиски, произвеждано в дестилерията Мидълтън и известно на света под името „Редбрест“ /Redbreast – в превод червеношийка/. Освен история и лични впечатления съм ви подготвил и няколко снимки, с които се надявам да внеса малко по-топло настроение в помещението, в което се намирате. Старт!
Преди всичко ще е необходимо да ви разкажа малко повечко за историята на марката. Понастоящем се притежава от собствениците на добре познания ни Джеймисън и се произвежда в новата дестилерия в Корк, в частност в Мидълтън. Но това не винаги е било така. Изначално идеята за Редбрест хрумва на двама търговци, известни под името „W & A Gilbey“, започнали дейността си някъде в Лондон в средата на 19-ти век. Това, което Гилби правели е, че внасяли вина от Европа във Великобритания. Някъде през 60-те години икономическите предпоставки вече били налице и Гилби натрупали състояние от вноса на вино, което ги накарало да отворят свои магазини и в други градове, сред които Единбург и Дъблин.
Именно в Дъблин изградили свой голям склад за винени бъчви, които някои изчисляват на хиляди. Постепенно обаче търговците се ориентирали и към света на уискито, което не дестилирали сами, а закупували от други компании, сред които и Джеймисън. Стигнало се до там, че към края на века продадените от тях бъчви с уиски надминавали общия брой на продажбите на бурета с шотландско уиски /19-ти век бил звездният момент на ирландската уиски доминация над събратята шотландци/.
Основният партньор на Гилби била дестилерията на Джеймисън, от която те закупували дестилиран алкохол, а го съхранявали в собствените си винени бъчви в притежаваните от тях складове. Уискито било продавано под името „Castle Grand“. Горе-долу в началото на 20-ти век Гилби започнали продажбата и на уискито, известно по-късно като „Redbreast“, чието име било вдъхновено от страстта по орнитологията на директора на компанията.
20-те години на новия век обаче донесли изключително тежки времена за Ирландия – война за независимост с Англия, гражданска война, глад и емиграция. Започвал сериозния спад в търсенето и предлагането на ирландското уиски, който най-явно намерил проявлението си през 60-те години на века, когато в Ирландия броят на дестилериите бил сведен до 6 /при около 80 в края на 19-ти век/. Съществуващите производители се наложило да се обединят под името „Irish Distillers Ltd.“, за да оцелеят, а това довело и до намаляване на алкохола, който се продавал на другите търговци, включително и на Гилби. Те все още закупували уиски от управляващите старата дестилерия на Джеймисън, намираща се на „Bow street“ /“Боу стрийт“/ в Дъблин, но със затварянето `и кранчето секнало.
В началото на 80-те години Гилби прехвърлили правата върху марката „Redbreast“ на „Irish Distillers“, която останала в забрава до началото на 90-те години, когато отново била пусната на пазара, но вече от новите си собственици под формата на 12-годишно уиски. Вече в началото на новия 21-ви век /2005г./, по молба на френския търговец и вносител „La Maison du whiskеy“, била пусната в продажба 15-годишна версия на Редбрест, която постепенно заела място сред портфолиото на компанията. И така до днес.
По-късно гамата била доразвита с 12-годишна версия, пълнена с градуса на алкохола в бъчвата, а през 2013г. светът срещнал и 21-годишния Редбрест. Бил основан и клуб на феновете на пот стил уискито, за които бил бутилиран и Redbreast Mano a Lamh. През 2016г. бил представен и новия ботлинг Redbreast Lustau, а за 60-ия рожден ден на „La Maison du whiskey“ бил представен и 25-годишен Редбрест.
Сами се убеждавате, че историята на Редбрест датира назад във времето, а ако опитате някоя от разновидностите му ще се уверите в качествата на характерната за Ирландия разновидност на уискито, определяна в бранша като „single pot still whiskey“. Това, което я прави уникална е съставът на кашата, която се дестилира през трите медни казани в Мидълтън. По исторически причини /заради въведено от Англия по-високо облагане на малцовия компонент в бирата и уискито/ ирландците намалили процента покълнал ечемик и го заменили с все още зелен, немалциран такъв. Стъпка, която довела до запомняща се свежест на финалния продукт, която се открива в Редбрест. Заради наличието на немалциран ечемик уискито не може да бъде определено като малцово /single malt whiskey/. Заради отличителния `и белег много нови дестилерии се връщат към този стил на уиски производство, разкрасявайки познатите на света видове смесено ирландско уиски, при които зърнено, царевично уиски, се допълва с ечемично или малцово.
За разлика от споменатите по-горе блендове, при Редбрест се търси по-силното влияние на буретата от бърбън и шери – първо пълнене, в които уискито старее. В такава комбинация отлежава и 15-годишният Редбрест, бутилка от който открих в клуб „Бакарди“ в Шумен през изминалата събота, когато посрещнах подобаващо Деня на Св. Патрик. Уискито е тройно дестилирано, но не е студено филтрирано, което запазва ароматни и вкусови компонентни от зърното, които иначе биха били пречистени /отнети/. Алкохолното съдържание е 46%. Подозирам обаче, че цветът на уискито е подсилен с карамел е150. Без значение от това дали той е ползван, уискито ми хареса и при повторната ни среща.
Аромат – спомен за зелени лешници, шамфъстък, зърно, свежест, тревистост, намек за зелени зарзали, праскови, жълти сливи, индийско орехче, пипер от пакетче, канела, доза парфюмност. Долових и асоциация с по-тъмни плодове. В някаква степен мирисът ми напомни на Jameson 12 y.o., но в по-приятна степен. Ароматът е интензивен и носи още нотки ванилия, тирамису, приятна дървесност, следи от виното шери, шоколад, дори намек за шарена сол и прилика с бяло сладникаво вино. Нотки ацетон, както и някак агресивен сгряващ алкохолен нюанс, проявил се за кратко. По-късно разгадах и леко накиселяващ мотив, спомен за спрайт с лимон и портокалова есенция. С вода – карамел, кафе, шоколад, свежест, шери нотки, мед, зрели жълти и зелени плодове, както и свежест като от зелен пипер. Вкус – обилно сладък, маслен, носещ типичния пот стил облик, спомен за зряло манго, ядки, млечен шоколад, мед, зрели праскови, джинджифил, свежест и тревистост. Отприщва слюноотделянето. Напомни ми и на глазурата на бонбоните „Тик – Так“ и ментовият им характер. По-късно се разви и спомен за сладникава портокалова кора от десерт, както и сладък и сочен пъпеш „Галия“. С вода – сладост, лакта, зелена круша, зелена ябълки и зърно. Финал – среден, носещ следи от вино, сладост и то сериозна, масленост, мента, нотки праскови, прасковен компот, пикантност, още свежест, зрели круши, ябъки и сливи, приятна дървесност и лека сухота. Появява се и леко нагарчане след време, напомнящо ми на костилков плод или на тъмен шоколад с не до там високо какаово съдържание. Бих добавил още спомен за череши, магданоз и сладко бяло десертно вино. С вода – спомен за кайсии и праскови, цитрусова кора, медена сладост, масло и още свежест.
Оценка: 87-88/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: по спомен около 90 лв.
В обобщение: обликът на ирландската уиски индустрия, който харесвам. Можем да го наречем и „пролетно уиски“.
