Не на шега статиите в блога вече наближават нов висок връх, кота 700, а с днешния ми разказ смятам да се приближа още по-близо до завидното постижение. Дори ще препусна като буен кон мустанг по все още бялото поле на виртуалния лист хартия. А защо не и като бял кон? Освен като отличителен белег на командващ от висок чин, белият кон бива възприеман в света на уискито и като символ на едноименната марка смесено уиски, която ние наричаме „Бяло конче“, а англоезичният свят назовава като „White Horse“. Това е уиски от старата школа, поне марката има дълбоки исторически корени, които след минути ще проследим. Попадали са ми снимки от преди 40 и повече години, правени във времето на предходната политическа система у нас, в които съм разпознавал смесеното уиски, правещо компания на по-заможни люде, включително и на популярни артисти, които по един или друг начин са успели да се сдобият с ценната отвара. Без значение колко затруднен е бил достъпът до някои стоки в миналото, включително и до уискито, „White Horse“ /заедно с други достъпни днес брандове/ е успяло да положи основите за бъдещето си по-широко навлизане на българския пазар след 90-те години. Да се открие стандартната му версия, която обаче не носи означение на възраст, вече не е проблем и големите вериги често аранжират рафтовете си с нея. Не за тази разновидност на „кончето“ днес става дума, а за по-зрелия, по-стария му роднина, на който се натъкнах преди време, бутилиран някъде около 2006г., ако не бъркам с разчитането на кода му /L6114CH000/. Подобен ботлинг вече не се намира по нашите ширини и с радост малко по-късно ще споделя личните си впечатления от него. Преди това обаче нека ви разкажа малко повече за историята на марката.
„White Horse Cellar Inn“ била популярна страноприемница, бар, от края на 18-ти век, намираща се в красивия Единбург, която била фамилната гордост на рода Маки, управляваща я над 260 години. Тя била и начална точка на 7-дневното пътуване с карета до Лондон, по време на което пътниците получавали и доза уиски, част от което произлизало от шотландския остров Айла.
В средата на 19-ти век Джеймс Маки заедно с капитан Греъм от рода Греъм закупили дестилерията, която днес познаваме под името Лагавулин /Lagavulin/. В края на века друг представител на фамилията Маки – Питър Маки, се присъединил към търговската дейност, а впоследствие заменил Джеймс от ръководния пост. На пазара било пуснато уиски с името „White Horse“, вдъхновено от семейната гостилница, а малко по-късно компанията на рода Маки взела участие и в управлението на новоизградената дестилерия Крагелахи /Craigellachie/ в Спейсайд, уиски от която в идните години щяло да бъде ползвано за „White Horse“.
Питър Маки положил усилия за утвърждаването на новото уиски, като бил и един от подръжниците на въведеното по-късно изискване за минимален 3-годишен срок на отлежаване на уискито. Именно благодарение на делото на Питър Маки светът опознал и капачките с винт, които за първи път били внедрени при смесеното уиски „White Horse“.
В началото на 20-те години на 20-ти век Питър Маки починал и това довело до промяна в организацията на компанията, която сменила името си на „White Horse Distillers Ltd“. Пред 1927г. тя била закупена от „Distillers Company Ltd“, чийто наследник днес е алкохолният гигант „Диажио“ /Diageo/. „White Horse Distillers Ltd“ /“DCL“/ продължила да управлява някои от дестилериите на „DCL“, включително и Глен Елгин /Glen Elgin/, за да се стигне до 2010г., когато Диажио я разпуснал.
Откритата от мен бутилка, стояща забравена зад купища други, потвърждава историческите бележки и на задния `и етикет може да прочетете за връзката на „White Horse“ и малцовите дестилерии на Лагавулин, Крагелахи и Глен Елгин. Посочените са най-значимите, но това не са единствените уискита, влизащи в състава на „Бялото конче“. То е смесено уиски, в което по-големият процент е отреден на зърненото уиски, получено чрез колонен дестилатор. Някъде попаднах, че малцовото съдържание е доста високо, но не се ангажирам да цитирам посочения процент, тъй като не разполагам с достоверна информация. Това, което забелязах в уискито обаче потвърждава подобна теза, тъй като този 12-годишен ботлинг демонстрира изявен малцов характер и ако не знаех, че е от категорията на смесените, бленд, уискита, бих се заблудил, че е изцяло малцово, каквото не е. Но да не избързвам с бележките по същество, а преди това да обрисувам благинката с отличителните `и белези.
Първото впечатление, което бутилката, по-скоро течността остави е за прекалено наситен цвят, напомнящ ми на портокал с неговите оранжеви тонове. Това е един от признаците, че е ползван карамел е150 за подсилване на краските на уискито. По мое мнение това е подвеждаща и некоректна практика, тъй като внушава на потенциалния купувач на подсъзнателно ниво очаквания за напитката. Независимо дали се харесва на някого или не, това е слабост в нормативната регулация и няма да спра да я коментирам. Уискито не е безалкохолна напитка, а старее минимум /в общия случай/ 3 години в дъбови бъчви, които следва да дадат цвят. Ползването на допълнителни оцветители цели да прикрие слабост в подбора на бъчви, особено когато става дума за разпространените и достъпни смесени уискита, при които бъчвите се ползват дори по десет пъти. Представата за характера на цвета на напитката до такава степен е изкривена, че съм получавал въпроси защо дадено малцово уиски е толкова светло и дали не фалшиво.
Другата особеност на 12-годишното уиски е, че е бутилирано на прага на законовия минимум за алкохолно съдържание, 40%, и е студено филтрирано. Не мога да знам какви бъчви са били ползвани и смесени за направата му, но някои от белезите им ми напомниха на винено влияние от испанско шери.
Аромат – карамел, свежест, малц, слаб спомен за шери, тъмни плодове /тъмни стафиди, тъмни череши/, млечен шоколад, карамфил и канела, сладост, намек за жълтеникав плод като праскова, прасковено сладко или прасковен компот. Долових и далечна асоциация с мириса на хартия, прилика с бекон и спомен за захарно петле. Мирисът е интензивен и плодов, като впоследствие се разви и спомен за кафе, тирамису, тъмен ром или бренди, пипер/ чушка, шоколадова вафла с кафе, торта с кафе и смлени орехи, както и орехов блат от сладкиш. С вода – в началото ябълкова свежест като от зелени ябълки, доза парфюмност, а след няколко минути се разгърна букета от описаните по-горе впечатления, допълвани от нищожен намек за прах. Вкус – обилно сладък, нотки мед, пикантен и интензивен за градуса си, носещ следи като от шери, отприщва слюноотделянето. Тук малко по-ясно се долавя фината опушеност, но отново бих я определил като незначителна. Появи се и спомен за восък, който в известна степен ми напомни на малцовото уиски Клайнлиш. С вода – по-слаба сладост, прах, танини и спомен за нагарчащи зърна от кафе, към които бих добавил и последваща пикантност. Финал – среден по продължителност, сладък, пикантен, носещ усещане като от мед и жълт плод. Оставя сгряващо усещане и нотки шоколад с не високо съдържание на какао. Долавя се и свежест и зелен мотив, който асоциирах със зеле. Отново слаби щрихи прах. С вода – по-осезаема горчивина като от нагарчащи лешници, свежест, зърно, а след време и мандарини.
Оценка: 87/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: по спомен около 40 лв.
В обобщение: добре балансирано и смесено уиски, което ми хареса. Не бих казал, че разпознах характерната за Лагавулин опушеност.
Whiskeytemple_Vladimir 
