Сняг, ако не броим снимка на Джон Сноу, още тази година не съм видял /за разлика от началото на миналата, когато щеше да ни затрупа/, но пък календарът и димът от комините на къщите подсказва, че сме в зимния сезон /индиции за това са и пухените дрехи на котките по улиците, но за храна повече няма да говоря/. А какъв по-добър начин да го почетем от срещата с емблематично опушено уиски, произлизащо от шотландския рай на торфа /добрият почвен слой, който се гори при сушенето на ечемика в килна/ – остров Айла. Воден от Вазовия призив „Сей, земеделецо, днес му е времето!“, но преобразуван от мен в по-актуалното „Налей, малцофиле, но без да разливаш!“, в късните часове на вчерашния ден се потопих в топлите, 43-градусови „води“ на Лагавулин /Lagavulin/. И тъй като навън отдавна няма листа, а на снимката по-горе се забелязва добре развита широколистна растителност, ще споделя, че с мостра от малцовия десерт се сдобих преди повече от половин година при едно от посещенията ми в бар Мастърпийс в София, където понаснимах и самото шише. Това вече се превърна в практика за мен, тъй като съчетавам посещенията си при приятелите от бара със зареждането на не малко мостри, които не мога, а и не искам да опитвам наведнъж.
Та, за самото уиски изживяване. Това не е първият Лагавулин, който ви представям и бележките ми за дестилерията и за другите ботлинзи може да откриете в раздела с дестилериите или чрез ключовите думи под снимките по-долу. Предполагам, че доста от вас са го срещали в по-добре заредените магазини и заведения, тъй като спокойно можем да го определим за явен представител на школата на опушените, „торфени“ уискита от Шотландия. Тези, при които накиснатият, в хода на процеса по подготовка на производството на уиски, ечемик се суши под топлината на горящите земни слоеве, известни в северните страни като торф. В случая с Лагавулин и Айла това е специфичният торф, в състава на който влизат основно останки от ниска растителност и водорасли, образували повърхностния слой в продължение на милиони години. Може да ви звучи странна подобна практика, но в изминалите векове именно този почвен слой е бил верният източник на топлина за домакинствата и индустрията в по-непристъпните райони на Шотландия, където въглища не са били налични или пък цената им е била непосилна. Разбира се, хората от 21-ви век, имам предвид уиски производителите от остров Айла, биха могли да заменят ползването му, но това би лишило уискито им от най-разпознаваемата му черта – силната опушеност, която някои хора намират за неприятна, а други обичат до лудост.
Какво отличава серията „Distillers edition“ от „нормалния“ 16-годишен Лагавулин? Имайте предвид, че компанията Диажио, която притежава огромен брой производители от Шотландия, сред които е и Лагавулин, предлага по-изискани или лимитирани ботлинзи, обозначавани като „Дистилърс едишън“. Особеното при всяка една тяхна вариация, без значение на конкретната марка, е че уискито, което иначе би било предлагано като стандартен 10-, 12-, 14-, 15- или 16-годишен ботлинг, преминава през финален период на доотлежаване във винени бъчви. При Талискер това са бъчви от амаросо, при Дауини и Гленкинчи от олоросо и амонтиладо /ако не бъркам/, а при Лагавулин се ползват бъчви от сладкото испанско вино шери педро хименез, обозначавано и като „PX“ на етикетите. По този начин се преследва придаване на по-богат, разнообразен и комплексен характер на иначе познати ни напитки, срещу което се търси и по-висока цена. Колко точно ще прекара уискито в тези бъчви зависи от индивидуалната преценка на компанията. Затова и при тези бутилки по-рядко се изписва конкретната възраст, а вместо това се посочват датите на дестилация и бутилиране на уискито. При благинката, която описвам днес те са: 1999г. – година на производство и 2015г. – на бутилиране. Вида бъчви и процесът на „двойно стареене“ носят разликата със стандартния 16-годишен дестилат /ако не броим външния вид на бутилките/. Алкохолният градус и при двата е 43%, и двете са студено филтрирани и са с подсилен цвят.
Аромат – явна сладост, съчетана с прашна, опушена нотка, напомняща на медицински крем, спомен за червени сладки и тъмни плодове, карамел, мента, кола, млечен шоколад и доза пикантност. Анасон и интензивно усещане за градуса. Нотки препечен блат от сладкиш, марината, фъстъци и щрихи фъстъчено масло от шоколадов десерт, сушени сини сливи. Влиянието на сладкото вино е повече от отчетливо. Постепенно се появи и спомен за кафе, кафеени зърна, шоколадова вафла с кафе, спомен за екзотичен плод, както и далечна прилика с бренди или тъмен ром. С вода – без особена промяна. Вкус – маслен, прашен, обилно сладък, отприщващ слюноотделянето, пикантен, съчетан с нотки тъмен плод, млечен шоколад, червен или тъмен плод, крем брюле и зряла червена ябълка. С вода – повече сладост, намек за танини, цитрусова кора, слаба опушеност и лакта. Финал – среден до траен по продължителност, сладникав, малцов, носещ спомен за препечено, опушеност, червени ябълки, асоциация с накиселяващ плод и мандарини. С вода – свежа ябълково-крушов нюанс, сладост, лека пикантност и опушеност.
Оценка: 86-87/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: варира в зависимост от партидата.
В обобщение: вкусно, шарено уиски, при което сладостта и виненото влияние допълват опушеността.