Whiskeytemple_Vladimir 
Шотландия е не само дестилерии и почти безкрайни зелени поляни, върху които кротко отмарят стада с животни. Шотландия е място, в което се чувствам като у дома, богато на чудесни уиски барове. За един от тях ще стане дума в следващите минути и за първото уиски, което опитах там и което ще опиша в статията.
Ако сте в района Спейсайд в Шотландия ви съветвам да сторите всичко възможно и да се запътите към Ротъс /Rothes/, Крагелахи /Craigellachie/, Дъфтаун /Dufftown/ и Аберлауър /Aberlour/. Това са малки населени места /Крагелахи е с население от 400 човека/, разположени едно до друго, достъпът до които е повече от лесен с автобус № 36 от Елгин /с наета кола е още по-лесен/. За Дъфтаун имах възможност да ви поговоря в предходните статии. Малкото градче/ селце се обитава от около 1000 човека, но разполага с 6 дестилерии, което позвалява да се определи като „уиски столицата на света“. В непосредствена близост до него, на 4-5 мили е разположено селцето Крагелахи, известно с три неща: Speyside Cooperage, къдъто се обработват бъчвите за уиски за почти целия район /за съжаление не ми остана време да го посетя сега/; дестилерията Craigellachie и хотелa/ барa Highlander Inn /Хайлендър Ин/, който по мнение на пътували повече от мен е един от най-добрите в света. Именно там с Яна отморихме след посещението на дестилерията Аберлауър и с огромно удоволствие прекарахме няколко часа в приятна компания, заобиколени от чудесни течни вкусотии и нито една запалена цигара.
Ако сте гледали документалния филм „Scotch: history of whisky“ със сигурност сте се натъкнали на Хайлендър Ин. Мястото е емблематично не само със селекцията си от уиски и добрата храна, а и с факта, че негов собственик е 42-годишния японец Тацуя Минагава /Tatsya Minagawa/. Минагава някога е работил в алкохолния гигант Сънтори /Suntory/, притежаващ дестилериите на Ямазаки и Хакушу, смесените уиски Хибики, Какубин, Сънтори Роял и др., дестилериите Охинтошън, Боумор и Глен Гири в Шотландия, както и Джим Бийм в САЩ, който закупи за около 16 млр. долара преди няколко години. Когато Минагава усетил, че е достигнал максимума на развитието си в компанията /изначално е работил на европейския пазар, но се наложило да се премести в САЩ, което не му се понравило/, той решил да се отдаде на страстта си в ролята на барман и управител на заведението, което през 2015г. /по спомен/ закупил от предишния му собственик.
Оказа се, че Тацуя е посещевал България и помнеше няколко български думи. Спомни си, че София през 1996г. му е направила по-добро впечатление от Букурещ по същото време /и двата града са били част от „Медения му месец“/. Успяхме да поговорим, но за кратко, тъй като имаше ангажимент и трябваше да напусне заведението. Но дори и от краткото време на комуникация останах приятно изненадан от този „гайджин“ в страната на уискито. В това кратко време направих и първия си избор за деня, който изненада Тацуя – реших да опитам Yamazaki Bourbon barrel single malt whisky. Тази разновидност на японския бранд става все по-трудно достъпна и скъпа и предварително бях реше на да я опитам.
Уискито е едномалцово и се произвежда в дестилерията Ямазаки от покълнал ечемик. Всяка година на пазара се появава аналогична негова разновидност с малки отклонения в градуса, който тук бе 48%. Ботлингът мисля, че е от 2011г. Отлежава в бъчви от бърбън, първо пълнене, не е студено филтриран, но е с подсилен цвят.
Дестилерията Yamazaki се намира в подножието на планината Тенно, в близост до гр. Осака и Киото. Основана е от „бащата“ на японската уиски индустрия /знам, че понятието „индустрия“ не звучи много красиво, тъй като го асоциирам с нещо, което се произвежда на конвейр, но с оглед завишеното търсене и производство на уиски в някаква степен е удобно нарицателно за цялата съвременна дейност/ – Шинджиро Тори, като това се случва през 1923г. Не следва да пренебрегвам факта, че силата на Ямазаки е почерпена и от усилията на Масатака Такецуру, колега на Тори към онези години, който по-късно основана конкурентната дестилерия на Nikka. Тори бил находчив мъжага, който обичал западната алкохолна култура и в началото на века имал магазин за алкохол, предлагащ както местни напитки /като портото, което той сътворява/, така и вносни, и може би непознати до тогава. Шинджиро бил воден от една мечта – да основе дестилерия в Япония, която да ползва достиженията на шотландските си събратя, носейки обаче и духа на изтока. И след като сбъднал мечтата си /мда, мечтите не се сбъдват от само себе си – трябва да ги преследваме :)/ пуснал на пазара първото уиски на Ямазаки – Suntory White label /дебютирало на пазара през 1929г./, което било малко по-торфено от тогавашните японски вкусови предпочитания и не се радвало на голям успех. Това обаче не го отчаяло и в идните години на пазара се появили наистина класни дестилати, увеличил се и обемът на производството, който в момента клони към 4 млн. литра, като за целта в дестилерията работят около 200 човека, отадени на идеята на основателя.
Нужният ечемик предимно бива внасян от Европа, а нивото му на опушеност варира и може да достигне до 40 фенолни единици, почти толкова, колкото е и при Laphroaig или Lagavulin. Това разнообразие е продиктувано и от обстоятелството, че в Япония конкурентните дестилерии не си разменят дестилати за направата на бленд уискита /каквато практика явно има в Шотландия или е имало някога/ и хората от Ямазаки следва да разполагат с всичко необходимо за производството на напитките си, които освен малцовите Yamazaki и Hakushu, включват и бленд уискито Hibiki, зъреното уиски на Chita и това на Kakubin /има още няколко/, което съще е бленд, смес между зърнено и малцово уиски. Бъчвите, които се използват също се явяват важен компонент на всяко уиски производство. При Ямазаки преимуществено се ползват екс-бъчви от бърбън, шери, както и нови, „девствени“ бъчви от американски дъб тип „puncheon“ и такива от японски дъб мизунара.
Аромат – пикантност, свежест, но не неприятна младост. Спомен за свежа трева, сладост, лек кисел плодов спомен, създаващ асоциация с цитрус, нотка сушени жълти плодове, стафиди, жълти сливи, следи от бърбън, мед, масленост, кайсии, зрели прасковинамек за ацетон, мокра дървесина, малц, ванилия, ванилов крем, лимон, лимонена кора, сгряващо усещане, крем карамел, а постепенно съзнанието ми разгада ябълки и сладки жълтоплодови бонбони. С вода – почти пролетна свежест, свежи зрели жълти плодове, мед, още стафиди, круши и слдако от тях. Вкус – интензивен, пикантен, бонбонен /отново плодовите бонбони/, кисела нотка като цитрус и тук, сухота /може би и заради градуса/, свежест, почти нулева горчивина, дървесност, малц, чай, зрели портокали. С вода – зърно, зърнена сладост, кокос и по-слаба пикантност. Финал – траен, интензивен, сгряващ, мед, цитрус, зрели праскови, цитрусова кора и по-осезаема горчивина, препечено, сушен жълт плод, масленост, пикантност, канела, крем карамел, препечен или загорял крем брюле. С вода – череши, свежест, сладост, праскови, ядки и ябълки.
Оценка: 88-89/100. Цена: неизвестна.
В обобщение: игриво уиски, доминирано от свежест и зрели плодове.
