Последна статия за 2016г. В навечерието на новата година ви представям 15-годишния Инчмурин, дебютирал в Шумен по време на уиски клас на Храма на уискито, който Яна и аз организирахме. Няколко месеца течността в бутилката взаимодействаше с тукашния климат и два дни преди края на годината шишокът заема главната роля в статия 504. Уискито от дестилерията Лох Ломонд не се слави за най-примерното откъм качество и презентирането му бе рисков ход – предишната ми среща с едноименното малцово уиски бе преди повече от година и старата вариация на 12-годишното уиски не ме впечатли. Името му също не спомага за популяризирането му. За щастие, собствениците на произвеждащата го дестилерия се смениха, а с тях се промени и концепцията спрямо предлаганите от тях продукти, като се набляга повече на качествения контрол върху бъчвите. Може би това повлия и на впечатленията ми от благинката. И ако забелязах промяна в качеството, то името остава все така неблагозвучно и тромаво – запознайте се с Инчмурин /да не кажете, че си измислям/ от рода Лох Ломонд.
Инчмурин е малцово уиски, дестилирано в Лох Ломонд. Дестилерията се намира в шотландските Висини или т.нар. „Хайлендс“, в Александрия, до едноименното езеро /опа, изненада/. Основана е през 1965 или 66-а година от „Littlemill Distillery Company Ltd“ и носи името на източника си на вода. И до тук май завършват еко мотивите около историята `и, тъй като се оказва, че е разположена в някогашния британски център за производство на автомобили. Сменят се още няколко собственика, с чиито имена обаче няма да ви тормозя. През 80-те години затваря за кратко, но по-късно възобновява дейност. По-интересното събитие около Ломонд се случва около 1993г., когато към медните казани са добавени няколко колонни дестилатора и започва производството и на зърнено уиски. С това дестилерията става по-популярна, тъй като решава да дестилира малцово уиски през тях, а не през медните казани, което среща силен отпор от страна на Шотландската уиски асоциация. Поради наличието на и на двете групи дестилатори Лох Ломонд става една от малкото шотландски дестилерии, способни да произвеждат т.нар. „single blend whisky“, при което зърненият /царевичният/ и малцовият /ечемичният/ дестилат произлизат от една и съща дестилерия.
Освен стандартните медни казани в дестилерията функционират и т.нар. „ломонд стил“, които позволяват дестилирането на различно по характрер уиски /основата при тях е същата като при медния казан, но вместо „шия“ имат колона като при колонния дестилатор/. Освен малцовото уиски на Inchmurrin, Ломонд предлага още малцовия дестилат Loch Lomond и още редица непопулярни уискита, като Craiglodge, Croftengea, Inchfad, Old Rhosdhu и други незнайни типажи, които дори не мога да произнеса. Предполагам, че и повечето шотландци не биха могли.
От скоро продуктите на дестилерията се внасят и у нас под името Loch Lomond и Inchmurrin. Отделно, компанията притежава и шотландската дестилерия Glen Scotia, разположена на п-в Кембълтаун и вече може да срещнете и нейно уиски тук /но според мен е доста скъпо/.
Inchmurrin 15 предлага чудесната прозрачна бутилка, позволяваща да се убедим в красотата на натуралния цвят на уискито. Отсъствието на карамел е150 не е изрично обозначено на етикета /на стъклото/, но тенът на уискито е бледо златист и подхожда на 15-те години, прекарани в бъчви от бърбън. Ако бъркам в преценката си произхода на цвета, моля да ме извините – като естествен бе посочен и в немските сайтове, а както знаем немското законодателство изисква наличието на оцветител да бъде обявено от вносителя /в България подобно изискване не съществува, което позволява някои марки да хвалят некоректно подправения си цвят/. Другият силен позитив на течността е, че е 46-градусова и не е студено филтрирана. По думите на хората от дестилерията за сушенето на малца не е ползван торф, но в бележките ми по-долу ще забележите, че долових прашни, земни нотки, може би дължащи се на използваната вода и евентуално на торфените слоеве, през които тя преминава. Като позитив ще отбележа, че в процеса на стареене не са включени бъчви от шери. Повечето производители прибягват до тях, за да маскират несъвършенствата на дестилатите си, но тук те нямат участие, за което приветствам производителя.
Аромат – свежо сладникав, мед, нотки банани, чай липа, билки, зелени ябълки, пикантност, спомен за мириса на бинт, ванилия, зелена, зърнена нотка, карамел, киви, зелена круша, ананас, пипер, мокра дървесина. Ароматът не е особено богат, но е добре композиран. По-късно долових спомен за джинджифил, доза парфюмност, канела, яйчен крем, меденки с канела и слаби щрихи тютюн. Засили се ванилията. С вода – ванилова сладост, заемки от свежите плодове, борови иглички, лимон, карамелизирана захар. Вкус – сладост, свежи ябълки, пикантност, лека сухота, ноки прах и далечна асоциация с торф, мента, лимонена кора, джинджифил, грейпфрут, свежа зелена/ зърнена нотка. Отприщва слюноотделянето. С вода – по-силна сладост, приятно щипене по езика, грейпфрут, нотка опушеност и бинт /не звучи романтично, но нещо във вкуса накара мозъка ми да го асоциира с превързочното средство/. Финал – среден, сухота, слаб спомен за опушеност, винен спомен като от полусухо пенливо вино, слаба горчивина, свежест, а впоследствие и слаба сладост. Послевкусът оставя спомен за зелена подправка от типа на магданоза и носи приятно сгряващо усещане. С вода – слаба горчивина, последвана от сладос и нюанс ферментираща праскова.
Оценка: 84-85/100. Цена: около 100 лв.
В обобщение: ако търсите „най-доброто уиски в света“ по думите на някой автор или експерт, стойте далеч от това уиски. Течността не е мислена да впечатлява предварително, но на практика доставя необходимото удоволствие и на мен ми хареса.