Whiskeytemple_Vladimir 
Една от най-красивите особености на уискито е фактът, че то отлежава в дървени бъчви и то не за ден или два, а с години. Ирландското, шотландското, а и повечето малцово уиски, произвеждано в световен мащаб следва да прекара минимум 3 години в дъбови бъчви, преди да може да срещне жадните ни погледи и гърла в магазинната мрежа. Животът около нас се променя със скоростта на светлината и годините летят една след друга, а с тях се променяме и самите ние. Вземете една своя снимка от преди година-две и я сравнете с друга ваша, правена преди десетина и повече години и ще видите колко по-различно изглежда заобикалящият ни свят и ние с него. Даваме ли си сметка за това – не винаги. Свикнали сме да сме част от него и може би не обръщаме внимание на промяната. По подобен начин можем да подходим и спрямо уискито в бутилката, което разгледано на първично ниво е дестилиран спирт, възрастта на който възприемаме за даденост. Ако обаче се вгледаме по-задълбочено в него може да се замислим за това колко време е било необходимо, за да достигне той до нас и колко много се е променил през тези години, по подобие на нас самите. Вземете на пример дестилата от снимката – това е 18-годишният Гленливет, който може би е познат на част от вас, а за други все още е неоткрита земя. Благинката е пълнолетна, което подсказва, че е прекарала цели 18 години в дома си, дъбовите бъчви, разположени някъде из складовете на Шотландия. Докато я наливах в чашата се опитах да си спомня какво съм правил преди 18 години и си дадох сметка, че тогава съм бил още невръстен хлапак, който по закон не е имал право да пие дори ферментирала боза /не ме разбирайте буквално/. И докато размишлявах по темата, държейки отворената вече бутилка, усетих красивите аромати, които тя излъчваше. Мирис, който единствено стареещите в дърво течности могат да предложат, мирис който те кара малко или много да се замислиш къде си бил и накъде си тръгнал. Спирам до тук със съжденията си, тъй като повествованието ми ще придобие прекомерна философска насоченост. Нека вместо това ви представя дестилерията Гленливет в няколко /сложни/ изречения, преди да споделя бележките си за The Glenlivet 18 y.o. single malt whisky.
The Glenlivet е марка, позната на мнозина. Името ѝ произлиза от древния галски език, като в буквален превод означава „долината на гладко стичащия се, течащия“. Ако бъркам в превода не ми се сърдете, бях малко дете, когато за последно говорих галски. 🙂 Някои свързват произхода на означението с река Ливет.
За основополжник на дестилерията се спряга името на Джордж Смит, който бил корав и чепат шотландец, а за година на основаване – 1824г., 12 месеца след Акцизния акт, обърнал хода на производството на уиски в Шотландия, въвеждайки по-справедливи налози върху уискито. До преди него данъчната ставка се изчислявала по неприемлив за мнозина начин /ако не бъркам като налог върху големината на медните казани/ и тъй като те не желаели да спонсорират излишно Короната в Лондон, започнали да дестилират алкохол по тъмни доби и на недостъпни за бирниците места, след което тайно го предлагали на съселяните/ съгражданите си. Заради това станали известни и като „контрабандисти“ – явно „контрабандата ограбва“. В повечето случаи алкохолът бил на ниво и пиещите не се притеснявали за произхода му. Вместо това, притеснението оставало за акцизните органи, натоварени с пълненето на кралската хазна, изпитваща остра нужда от средства особено около войните с Наполеон. И ето че обстановката се променила. Дукът на Гордън притежавал земи в района на Спейсайд, върху които също функционирали незаконни казани. Дукът разбрал, че е време за промяна и станал един от радетелите за облекчаване на реда по регистриране, лицензиране на производител и по изчисляване на налога. Близък до него бил именно Джордж Смит, когото дукът убедил да постави началото на законно производство, което спокойно би могло впоследствие да бъде предлагано из кръчми, хотели и бакалии. И чудото се случило – Смит започнал да добива спирт/ уиски, без да се налага да се крие и бяга.
Справял се добре и скоро славата на продукцията му се разнесла /слухове твърдят, че опит в занаята натрупал още преди основаването на дестилерията/. Много хора му завиждали за това, а някои се вдъхновявали от делото му /по-вероятно е да са осъзнавали изгодите от лицензирането на производството/. Едните се мъчели да спъват дейността му чрез заплахи и предлагането на ментета, докато другите видяли, че „слънцето не гори, а само топли“ и също се сдобили с лиценз. А търсенето на уиски от Гленливет се увеличило – към 60-те години на 19-ти век дестилерията била разширена, като именно тогава придобива голяма част от актуалния си архитектурен облик. Близката железница също спомогнала за разнасянето на славата `и. Показателно за качествата на уискито била и често срещаната за времето практика други производители да добавят към името си това на Glenlivet /в превод “ Долината на гладкостичащия се“/ – уж заради обощаващото географско означение. Последвали редица съдебни битки, чиято цел била да се ограничи тази практика /сведена до дестилериите в долината на р. Ливет/, като в полза на дестилерията на мистър Смит било отсъдено правото да означава уискито си като „THE Glenlivet“. Последвали размирните години на 20-ти век, през които не само, че славата на бранда се запазила, но и покорила далечна Америка /САЩ/, превърнала се в пазар N 1 за продукцията `и и до момента. Единственият период на затишие и покой бил военният, след който производството отново закипяло.
През 50-те години The Glenlivet се обединила с дестилерията на Glen Grant, като по-късно към тях се присъединили и компанията Хил Томпсън и дестилерията на Longmorn. Заформил се силен съюз, наречен The Glenlivet Distillers Ltd. В края на 70-те години канадците от Seagram закупили обединението, а самите те били придобити по-късно от алкохолния гигант Перно Рикар, който заедно с Diageo – другият световен алкохолен гигант, закупили бизнеса на Seagram. И така и до днес, когато годишното производство надвишава 10 млн. литра спирт/ алкохол.
Разбирате, че славата на компанията не е дошла лесно или незаслужено. И след по-малко от 200 години уиски с марката „The Glenlivet“ може да срещнете в почти всеки по-голям бар или магазин /може да го откриете и в любим филм, ако се вгледате в питиетата, които заобикалят героя – в Джон Уик руският мафиот щедро се глези именно с The Glenlivet 18/. Тъй като цената на бутилката е висока за българските стандарти /вече гони 90 лв/ именно баровете и клубовете са иделното място, където можете да я опитате. За щастие, преди време ми бяха попаднали няколко 200-милилитрови миниатюри на бранда, една от които съдържаше течността, която ви представям. Тя е 43-градусова, едномалцова /получена е чрез дестилация на ечемична каша в една дестилерия/, с подсилен цвят /добавен е оцветител карамел Е150/ и е студено филтрирана /след дестилацията алкохолът е изстуден и е филтриран, за да се премахнат мазните естери и алдехиди, които водят до замътването му, но и които носят допълнителни аромати/. Отлежава в бъчви от шери и бърбън.
Аромат – богат медено-плодов мирис, цитруси, екзотични плодове, канела, дървесност, карамел, следи от подсиленото вино шери, плодови бонбони, щрихи кафе във фонов режим, асоциация с червени плодове, дъвка, винена нотка. Долових още карамелизирани ядки, нотка „прах“, сушени сини сливи, последващи шери заемки, млечен шоколад с червени плодове, малини и лакта, съчетани с още карамел. С вода – плодове, бонбони с портокалов мирис, цитруси, мандарини и тъмните нотки, дължащи се на шери бъчвите. Вкус – приятна и ненатрапчива сладост, слаба пикантност, лека сухота, прах, сушени тъмни плодове, малц, ядки, кора от портокал, без горчивина, восък и дървесност. С вода – засилва се сладостта, восък, карамел, намек за пушек /макар и далечен/. Финал – среден до траен, малц, сухота, слаба горчивина, дървесност, сгряваща пикантност, свеж жълт плод, слаба сладост. С вода – ядки, горчиво-сладникав послевкус и дървесност.
За основополжник на дестилерията се спряга името на Джордж Смит, който бил корав и чепат шотландец, а за година на основаване – 1824г., 12 месеца след Акцизния акт, обърнал хода на производството на уиски в Шотландия, въвеждайки по-справедливи налози върху уискито. До преди него данъчната ставка се изчислявала по неприемлив за мнозина начин /ако не бъркам като налог върху големината на медните казани/ и тъй като те не желаели да спонсорират излишно Короната в Лондон, започнали да дестилират алкохол по тъмни доби и на недостъпни за бирниците места, след което тайно го предлагали на съселяните/ съгражданите си. Заради това станали известни и като „контрабандисти“ – явно „контрабандата ограбва“. В повечето случаи алкохолът бил на ниво и пиещите не се притеснявали за произхода му. Вместо това, притеснението оставало за акцизните органи, натоварени с пълненето на кралската хазна, изпитваща остра нужда от средства особено около войните с Наполеон. И ето че обстановката се променила. Дукът на Гордън притежавал земи в района на Спейсайд, върху които също функционирали незаконни казани. Дукът разбрал, че е време за промяна и станал един от радетелите за облекчаване на реда по регистриране, лицензиране на производител и по изчисляване на налога. Близък до него бил именно Джордж Смит, когото дукът убедил да постави началото на законно производство, което спокойно би могло впоследствие да бъде предлагано из кръчми, хотели и бакалии. И чудото се случило – Смит започнал да добива спирт/ уиски, без да се налага да се крие и бяга.
Справял се добре и скоро славата на продукцията му се разнесла /слухове твърдят, че опит в занаята натрупал още преди основаването на дестилерията/. Много хора му завиждали за това, а някои се вдъхновявали от делото му /по-вероятно е да са осъзнавали изгодите от лицензирането на производството/. Едните се мъчели да спъват дейността му чрез заплахи и предлагането на ментета, докато другите видяли, че „слънцето не гори, а само топли“ и също се сдобили с лиценз. А търсенето на уиски от Гленливет се увеличило – към 60-те години на 19-ти век дестилерията била разширена, като именно тогава придобива голяма част от актуалния си архитектурен облик. Близката железница също спомогнала за разнасянето на славата `и. Показателно за качествата на уискито била и често срещаната за времето практика други производители да добавят към името си това на Glenlivet /в превод “ Долината на гладкостичащия се“/ – уж заради обощаващото географско означение. Последвали редица съдебни битки, чиято цел била да се ограничи тази практика /сведена до дестилериите в долината на р. Ливет/, като в полза на дестилерията на мистър Смит било отсъдено правото да означава уискито си като „THE Glenlivet“. Последвали размирните години на 20-ти век, през които не само, че славата на бранда се запазила, но и покорила далечна Америка /САЩ/, превърнала се в пазар N 1 за продукцията `и и до момента. Единственият период на затишие и покой бил военният, след който производството отново закипяло.
През 50-те години The Glenlivet се обединила с дестилерията на Glen Grant, като по-късно към тях се присъединили и компанията Хил Томпсън и дестилерията на Longmorn. Заформил се силен съюз, наречен The Glenlivet Distillers Ltd. В края на 70-те години канадците от Seagram закупили обединението, а самите те били придобити по-късно от алкохолния гигант Перно Рикар, който заедно с Diageo – другият световен алкохолен гигант, закупили бизнеса на Seagram. И така и до днес, когато годишното производство надвишава 10 млн. литра спирт/ алкохол.
Разбирате, че славата на компанията не е дошла лесно или незаслужено. И след по-малко от 200 години уиски с марката „The Glenlivet“ може да срещнете в почти всеки по-голям бар или магазин /може да го откриете и в любим филм, ако се вгледате в питиетата, които заобикалят героя – в Джон Уик руският мафиот щедро се глези именно с The Glenlivet 18/. Тъй като цената на бутилката е висока за българските стандарти /вече гони 90 лв/ именно баровете и клубовете са иделното място, където можете да я опитате. За щастие, преди време ми бяха попаднали няколко 200-милилитрови миниатюри на бранда, една от които съдържаше течността, която ви представям. Тя е 43-градусова, едномалцова /получена е чрез дестилация на ечемична каша в една дестилерия/, с подсилен цвят /добавен е оцветител карамел Е150/ и е студено филтрирана /след дестилацията алкохолът е изстуден и е филтриран, за да се премахнат мазните естери и алдехиди, които водят до замътването му, но и които носят допълнителни аромати/. Отлежава в бъчви от шери и бърбън.
Аромат – богат медено-плодов мирис, цитруси, екзотични плодове, канела, дървесност, карамел, следи от подсиленото вино шери, плодови бонбони, щрихи кафе във фонов режим, асоциация с червени плодове, дъвка, винена нотка. Долових още карамелизирани ядки, нотка „прах“, сушени сини сливи, последващи шери заемки, млечен шоколад с червени плодове, малини и лакта, съчетани с още карамел. С вода – плодове, бонбони с портокалов мирис, цитруси, мандарини и тъмните нотки, дължащи се на шери бъчвите. Вкус – приятна и ненатрапчива сладост, слаба пикантност, лека сухота, прах, сушени тъмни плодове, малц, ядки, кора от портокал, без горчивина, восък и дървесност. С вода – засилва се сладостта, восък, карамел, намек за пушек /макар и далечен/. Финал – среден до траен, малц, сухота, слаба горчивина, дървесност, сгряваща пикантност, свеж жълт плод, слаба сладост. С вода – ядки, горчиво-сладникав послевкус и дървесност.
Оценка: 86/100. Цена: около 90 лв.
