Whiskeytemple_Vladimir 
Ранните часове на 31.12., температурата навън е 4-5 градуса под нулата, в стаята ми малко над нулата, в чашата – 40 градуса. Или поне толкова беше преди няколко часа, когато пробвах уиски от дестилерията-хранилка на смесеното уиски The Famous Grouse – The Glenturret distillery. Казвам „хранилка“, защото участта на тази шотландска дестилерия е да доставя доминантното количество малцово уиски за бленда на Феймъс и се ползва с реномето на малцово уиски за блендове. Това не го прави лошо – просто все някой в семейството на компанията собственик, Edrington Group, трябва да се „жертва“ и да доставя малца за смесените марки – тези на Macallan и Highland Park са насочени към пазара на едномалцовите скъпи уискита и дори и да ги има във Famous Grouse blended whisky, то те се доминират от гамата на Глентюрет.
Дестилерията на Glenturret се води за най-старата в Шотландия. Като дата на основаването `и се сочи 1775г., което си е чист маркениг. Защо? Първо, към онези години производството на уиски във Висините на Шотландия е било забранено от Кралския двор. Ако е функционирала някаква дестилерия то тя е била „незаконна“ по разбиранията на Короната. Едва през 1823г. е приет Акцизният акт, уреждащ справедливи граници на дължимия акциз и регламентиращ реда за лицензиране на производствтото. Така че надписът е подвеждащ. Ако възрастта на дестилерията се обвързва с някаква незаконна дейност преди векове, то почти всяка дестилерия може да проследи своите „корени“ до някой неизвестен кът на Шоландия, произвеждащ уиски и през 16 и 17 век. Истината е, че към 1775г. в района е функционирала незаконната дестилерия на Hosh. През 19-ти век именно тя придобила законен лиценз и през 1875г. името на дестилерията Hosh било променено на Glenturret /може би и поради факта, че в района през 30-те години на 19-ти век за кратко функционирала дестилерия със същото наименование/.
В началото на 20-ти век собственици на Глентюрет станали братята Мичел, които в началото на 20-те години прекратили производството, а малко по-късно фалирали. В следващите 30 години Глентюрет потънала в забвение, а съоръженията за производство на уиски били разглобени, като складовете `и съхранявали земеделски инвентар на местни люде. През 1959г., когато светът започнал да гледа жадно към бутилките с уиски, дестилерията била върната към живот, когато била закупена от Джеймс Фейърли, който я снабдил наново с медни казани и ремонтирал занемарената сграда /вече навярно разбирате царящото неразбиране защо на етикета е посочена годината от края на 18-ти век – може би заради силния маркетинг/. „Въртележката“ на господарите се засилила и през идните години Глентюрет сменила ръководството си многократно, за да се стигне до 1981г., когато била придобита от производителя на алкохол Реми Коантро, а по-късно от Highland Distillers. Те от своя страна били погълнати от Edrington Group през 90-те години на 20-ти век. И така и към днешна дата, като през 2002г. в дестилерията са отделени площи, играещи ролята на „музей на Famous Grouse“.
И ето че сега дойде ред да ви представя първите си бележки на уиски от дестилерията Glenturret. Уиски с това име не е често срещано и освен 10-годишното, което ви представям сега, на пазара отскоро може да се открият и такива без означение на години, като при тяхното наименование се акцентира върху използваните бъчви или върху опушеността на ечемика. От дестилерията наскоро представиха и лимитирани серии от 20+ – годишни уискита, които не са достъпни тук и са доста скъпички. 10-годишнната благинка е 40-градусова, с подсилен цвят и е студено филтрирана, което я определя като базово малцово уиски. Цената мисля, че бе поносима – не съм сигурен, но май беше около 50 лв.
Аромат – силно свеж и плодов, като долових повече тропически плодове – основно портокали и малко лимони, мед, билков чай, пикантност като от пакетче с подправки, сладост и масленост, нотка „шкаф“ /осезаема дървесност/, ванилия, круши, грозде, спомен за сушен жълт плод /ананас/, слаба земна нотка, карамелизирани плодове, далечен спомен за шери, като след време усетих повече карамел и още свежи зрели плодове, спомен за тирамису и плодови желирани бонбони. Уискито е 40%, но добавих една-две капки вода. С нея мирисът стана по-карамелов, като открих и асоциация с коледен щолен със стафиди и порокали. Вкус – пикантен, свежо плодов /банани и ананас/ и силно сладък, маслен, малцов, печен тестен сладкиш с плодове, нотка опушеност и спомен за геврече. С вода – още повече сладост, по-силен спомен за опушеност /но остава все така приятен и по никакъв начин не доминира профила на течността/ и плодове. Финал – къс до среден, малцов, мед, сладък, като сладостта се засилва, ментова свежест, свежи жълти плодове, почти нулева горчивина. По-късно тя се засили, но отново сладостта и споменът за малц я доминират. Долових и метална нотка. С вода – повече горчивина, тревистост и пикантност.Оценка: 85/100.
Дестилерията на Glenturret се води за най-старата в Шотландия. Като дата на основаването `и се сочи 1775г., което си е чист маркениг. Защо? Първо, към онези години производството на уиски във Висините на Шотландия е било забранено от Кралския двор. Ако е функционирала някаква дестилерия то тя е била „незаконна“ по разбиранията на Короната. Едва през 1823г. е приет Акцизният акт, уреждащ справедливи граници на дължимия акциз и регламентиращ реда за лицензиране на производствтото. Така че надписът е подвеждащ. Ако възрастта на дестилерията се обвързва с някаква незаконна дейност преди векове, то почти всяка дестилерия може да проследи своите „корени“ до някой неизвестен кът на Шоландия, произвеждащ уиски и през 16 и 17 век. Истината е, че към 1775г. в района е функционирала незаконната дестилерия на Hosh. През 19-ти век именно тя придобила законен лиценз и през 1875г. името на дестилерията Hosh било променено на Glenturret /може би и поради факта, че в района през 30-те години на 19-ти век за кратко функционирала дестилерия със същото наименование/.
В началото на 20-ти век собственици на Глентюрет станали братята Мичел, които в началото на 20-те години прекратили производството, а малко по-късно фалирали. В следващите 30 години Глентюрет потънала в забвение, а съоръженията за производство на уиски били разглобени, като складовете `и съхранявали земеделски инвентар на местни люде. През 1959г., когато светът започнал да гледа жадно към бутилките с уиски, дестилерията била върната към живот, когато била закупена от Джеймс Фейърли, който я снабдил наново с медни казани и ремонтирал занемарената сграда /вече навярно разбирате царящото неразбиране защо на етикета е посочена годината от края на 18-ти век – може би заради силния маркетинг/. „Въртележката“ на господарите се засилила и през идните години Глентюрет сменила ръководството си многократно, за да се стигне до 1981г., когато била придобита от производителя на алкохол Реми Коантро, а по-късно от Highland Distillers. Те от своя страна били погълнати от Edrington Group през 90-те години на 20-ти век. И така и към днешна дата, като през 2002г. в дестилерията са отделени площи, играещи ролята на „музей на Famous Grouse“.
И ето че сега дойде ред да ви представя първите си бележки на уиски от дестилерията Glenturret. Уиски с това име не е често срещано и освен 10-годишното, което ви представям сега, на пазара отскоро може да се открият и такива без означение на години, като при тяхното наименование се акцентира върху използваните бъчви или върху опушеността на ечемика. От дестилерията наскоро представиха и лимитирани серии от 20+ – годишни уискита, които не са достъпни тук и са доста скъпички. 10-годишнната благинка е 40-градусова, с подсилен цвят и е студено филтрирана, което я определя като базово малцово уиски. Цената мисля, че бе поносима – не съм сигурен, но май беше около 50 лв.
Аромат – силно свеж и плодов, като долових повече тропически плодове – основно портокали и малко лимони, мед, билков чай, пикантност като от пакетче с подправки, сладост и масленост, нотка „шкаф“ /осезаема дървесност/, ванилия, круши, грозде, спомен за сушен жълт плод /ананас/, слаба земна нотка, карамелизирани плодове, далечен спомен за шери, като след време усетих повече карамел и още свежи зрели плодове, спомен за тирамису и плодови желирани бонбони. Уискито е 40%, но добавих една-две капки вода. С нея мирисът стана по-карамелов, като открих и асоциация с коледен щолен със стафиди и порокали. Вкус – пикантен, свежо плодов /банани и ананас/ и силно сладък, маслен, малцов, печен тестен сладкиш с плодове, нотка опушеност и спомен за геврече. С вода – още повече сладост, по-силен спомен за опушеност /но остава все така приятен и по никакъв начин не доминира профила на течността/ и плодове. Финал – къс до среден, малцов, мед, сладък, като сладостта се засилва, ментова свежест, свежи жълти плодове, почти нулева горчивина. По-късно тя се засили, но отново сладостта и споменът за малц я доминират. Долових и метална нотка. С вода – повече горчивина, тревистост и пикантност.Оценка: 85/100.
